Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

За един принц, който не бил принц, а страхливец. За принц, който срязал котвата, изпращайки цял кораб хора на сигурна смърт, след което се скрил в каютата си. За принц, за когото животът на десетки красиви и здрави коне нямал никакво значение. Принц, който накрая накарал приятелите си да се закълнат да пазят всичко това в тайна, за да остане репутацията му неопетнена.

— В крайна сметка греховете му натежаха и го завлякоха на дъното — заключи съпругът ми.

А аз си спомних и други грехове на същия този принц — например Гулиелма Кролаланца. Сетих се и за Микеланджело. Дали той е знаел, че Дон Педро ще поеме по този път — не по сребърния път към Компостела, а по златния път към дъното на морето? Но както и да стояха нещата, кръвната вражда беше изплатена и Дон Педро бе срещнал своя заслужен край.

И внезапно се сетих какво да кажа.

— Но принцът наистина изкупи греховете си! Каза ми за заблудата, в която те е вкарал, както и за онези карти в твоята стая. Ако не ми беше казал, цял живот щях да се съмнявам в теб — хванах лицето му в ръце и го обърнах към себе си. — Мисля, че той те обичаше посвоему, а сега ще те обичам аз!

И го целунах, изпивайки солта от устните му, солта на морето, солта на сълзите му. Той ме обгърна с още влажните си ръце и ме притисна толкова силно към гърдите си, че едва не ми секна дъхът. Но за мен това нямаше значение. След малко обаче извиках, защото усетих, че в гърдите ми се забива нещо остро. Отдръпнах се леко от него и опипах корсета си. Извадих сетебелото от роклята си и му го показах — беше смачкано и подгизнало от вода.

Загледахме се в картата. Купена на север и подарена за първи път в Сицилия, тя беше преминавала от неговите ръце в моите и обратно десетки пъти. Беше пътувала до Испания, после до Шотландия, а сега се беше върнала в Сицилия. Тя беше символът на нашата весела война, но кой беше победителят в нея? Кой щеше да прибере плячката — тази поизтъркана и доста поизморена карта за игра?

Вдигнахме очи един към друг и се усмихнахме. Ръка до ръка, в пълно съгласие, ние разкъсахме картата точно на две — по три и половина монети на всеки.

И сложихме всяка от половинките в пазвите си, точно до туптящите си от обич сърца.

В процеса на проучвателната ми работа по тази книга се разходих до един оживен малък град. Самият град не блести с нищо особено, освен с няколко исторически сгради в самия му център. Онова, което отличава този град от всички останали, е неговият най-прочут син. Гражданите говорят за него така, сякаш лично го познават, с обич и осезаема гордост. „О, да! — каза ми възрастен мъж на улицата. — Шекспир е от нашия град!“

Но това не беше Стратфорд на Ейвън. Ни най-малко.

Беше Месина, Италия.

Марк Райланс, шекспиров актьор и първият артистичен директор на театър „Глоуб“, казва: „Всеки, който твърди, че е написал пиесите на Шекспир, трябва да покаже някакви документи за пътуване из Италия“. Лично аз не храня никакви съмнения, че в така наречените си изгубени години Шекспир, който и да е бил той, е прекарал поне известно време в Италия.

Но ако направим още една крачка в тази посока? Ами ако Шекспир наистина е бил италианец? Точно това твърди спорната теория, изложена от професор Мартино Ювара.

В книгата си „Шекспир е бил италианец“ (2002 г.) пенсионираният вече сицилиански професор Ювара твърди, че Шекспир изобщо не е бил англичанин, а сицилианец. Заключенията му се базират на изследване, проведено в периода от 1925 до 1950 година от двама професори от университета в Палермо. Ювара смята, че Шекспир е роден не в Стратфорд през април 1564 година, както се смята по традиция, а в Месина под името Микеланджело Флорио Кролаланца. И родителите му не са Джон Шекспир и Мери Ардън, а доктор Джовани Флорио и Гулиелма Кролаланца — сицилианска благородничка.