Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

Безгрижният поет от миналата година го нямаше. Кожата му беше загоряла като тази на Бенедикт и аз за първи път забелязах по лицето му следите на мавърската му кръв. Изражението му вече издаваше единствено скръб — очите, устните, веждите, всичко беше обърнато с ъглите надолу. Загубата на майка му бе издялала нови и по-горчиви бръчки по челото му, между веждите му се бяха настанили двете успоредни дълбоки бразди на тъгата. Беше облечен в парцаливите кафяви дрехи на разбойник, а около врата му, на мястото на надиплената яка, сега беше спусната голяма качулка. Перото и стъкленицата с мастило бяха изчезнали от гърдите му, заменени от малка остра кама. Единственото нещо, което все още го издаваше, че е Микеланджело Кролаланца, беше перлената обеца, проблясваща от лявото му ухо. В този момент си дадох сметка, че тази перла вероятно му е била подарък от майка му, защото в противен случай щеше да се е отървал отдавна от нея.

Нито той ни поздрави, нито ние — него. Парадоксалността на сцената като че ли изчерпваше напълно необходимостта от любезности.

— И на третия ден той се въздигна — изрече Бенедикт с нескрита ирония. — Да прережеш гърлото на принца ли си дошъл?

Микеланджело поклати бавно глава и рече:

— Мислех за онова, което ми каза — че има и редица други начини да умреш. На пристанището се запознах с един човек — Гаспар да Суса. Познаваш ли го?

На мен името не ми беше познато, но Бенедикт видимо се сепна.

— Да, познавам го — отвърна. — Той беше лоцманът на кораба „Флоренция“.

— Същият. Запознах се с него случайно, в „Русалката“. Почерпих го и си поговорихме. Спомних си името на кораба му от списъка на тосканската флота и го попитах дали неговият командир не е бил благородният почитаем принц Дон Педро. Той ми отговори, че командирът му действително се е подвизавал под това име, но в него не е имало нито чест, нито благородство. Изслушах с интерес разказа му, а после дойдох при Дон Педро. И съобщих на добрия принц, че ако остане тук още един ден, всички на острова ще узнаят онова, което аз вече знаех.

Вече бях искрено заинтригувана. Какви ли мрачни тайни беше открил Микеланджело срещу принца? Поетът се обърна към мен и продължи:

— Вашата братовчедка, милейди, знае най-добре колко лесно се разпространява клеветата на този остров. Тук мълвата е побърза от свети Йоан, добродетелта — по-бавна и от пилигрим.

Извади камата си и започна да я подхвърля от ръка в ръка. Острието се въртеше във въздуха и проблясваше. Беше крайно изнервящо.

— Но Дон Педро няма да умре, нали? — възкликна Бенедикт.

— Някой ден ще му бъде отреден от Господ като последния — изрече Микеланджело, вече звучащ доста повече като старото си аз. — Но няма да е днес. Предпочетох просто да го прокудя оттук.

Прокуждане вместо смърт. Да, милостива присъда, която и аз бях използвала веднъж.

— Прокуждането значи смърт, ако си принуден да напуснеш онези, които обичаш — изрекох, мислейки си за Жулиета, която линееше във Верона по младия Монтеки, пратен в изгнание в Мантуа.

— Лейди Беатриче — рече той, обръщайки се за първи път директно към мен, — винаги сте имали способността да схващате по възхитителен начин същността на нещата! Дон Педро трябва да изостави Сицилия още днес, а с това и всичките си надежди за издигане. Казах му, че ако някога кракът му стъпи отново на този остров, лично ще го убия!

Не ми беше трудно да му повярвам.

— Значи сега никога няма да стане вицекрал — промърморих.

— Така е. Избра доста по-различен път. Реши да тръгне на поклонение, да измине пътя към Компостела.

С Бенедикт се спогледахме. Сантяго де Компостела, намиращ се в родната Испания на Дон Педро, беше духовният дом на неговия светец — Яков Велики. Матаморос — убиецът на маври.

— Какво? — ококори се моментално съпругът ми.

— Идеята беше негова. Мисля, че наистина иска да го направи. Но преди да потегли, иска да говори с теб — допълни Микеланджело, поглеждайки Бенедикт. — А сега и аз трябва да поема по своя път, преди твърде ревностните хрътки от стражата да са надушили миризмата ми.

— Къде ще отидеш? — попитах.

— В Англия, ако е писано. Ще отида при баща си. Той има къща в Лондон, на брега на реката.

Изправи се, а аз се изпълних с неочаквана болка. По-късно през деня със съпруга ми щяхме да потеглим за Вилафранка, за да се върнем при баща ми и аз да го запозная с причината, поради която не можех да се омъжа за избраните от него мъже. Беше крайно невероятно в бъдеще да срещна отново Микеланджело Флорио Кролаланца. Запознанството ни беше внезапно, както очевидно щеше да бъде и раздялата ни. И въпреки че вече не бяхме приятели, някога бяхме близки. Исках да му кажа нещо на сбогуване, нещо за майка му или за сонета, който написахме заедно. Но не се сещах за нищо смислено. Затова просто го попитах: