Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

Беше ми необходимо известно време, докато свикна с почерка на Бенедикт, защото се оказа по-грозен и от този на ученик, а движението на кораба и пръските солена вода не бяха допринесли с нищо за подобрението на калиграфските му умения. Но постепенно очите ми се приспособиха към подскачащите извивки и думите запяха в ума ми, идващи от сърцето и истински, извикващи сълзи в очите ми. Тук беше цялата му любов, изрисувана с думи — с мастило, прекрасно, могъщо мастило, което можеше да отпечата под преса памфлет, да съчетае двама души чрез брачен договор или да подпише смъртна присъда. Същото това мастило можеше да опише любовта, като едновременно я улови и освободи.

Накрая двамата се спогледахме.

— Е — изрече нежно той, — като че ли собствените ни ръце…

— … са написали доноси срещу сърцата ни — довърших аз.

И вече не ни беше нужно да търсим повече думи. Всички те бяха изписани в черното мастило на молитвеника. Свещеникът изрече формалните фрази, ние изрекохме отговорите. И той ни обяви за съпруг и съпруга.

И ние вече бяхме женени.

След това ни обгърна нова вихрушка от целувки и прегръдки. Бяхме понесени на раменете на гостите през градината и отведени в двореца — за пиршеството и танците и за неземната първа брачна нощ след това.

По някаква чудата случайност на процесията и поради факта че вратите на двореца бяха доста широки, ние влязохме двама по двама в голямата зала, като животните в Ноевия ковчег. Първо Клавдио и Херо, след тях Бенедикт и аз. Следваха ни свещеникът и Леонато, прислугата, паството. Даже музикантите влязоха по двойки. Преди да се насочим към масите, аз се обърнах само веднъж и видях Дон Педро в градината.

Беше съвсем сам.

Събудих се с възхода на слънцето, насред златно море от завивки.

И там, насред това море, под завивките, се надигаше един остров. Моето пристанище и моят дом. Моето съкровище. Моите Индий. Моят Бенедикт.

Неговата кожа също проблясваше в златисто и аз реших да се възползвам от спокойствието, за да го огледам — лакомо, отблизо, сантиметър по сантиметър. Забелязах леко наболата брада, позлатяваща бузите му, по-тъмните косми на гърдите му, изчезващи под завивката. Къдриците му бяха паднали над челото му, дългите му мигли се бяха разстлали като ветрила над лицето му, веселата му уста беше божествено сериозна в покой.

Побързах да скрия палавата си усмивка под завивката. Не бях имала никаква представа какво става, когато мъж и жена легнат заедно. И тази нощ ние преплавахме във всички посоки този океан, създавайки сами вълните — високи гребени, в състояние да ни преобърнат, дълбоки трапове, достойни да ни погълнат. А сега водите се бяха укротили и беше ден, а аз вече не можех да издържам и миг повече без него. Целунах нежно челюстта му там, където се срещаше с бузата. Той отвори очи.

Целувахме се в продължение на четвърт камбанен звън, преди да заговорим.

— Добро утро, херцогиньо Де Леон! — изрече усмихнато той.

И едва тогава се сетих, за първи път, че той всъщност беше благородник, при това много богат. Предположих, че не е твърде пресилено да се надявам, че баща ми ще остане особено доволен от зет, който съчетаваше херцогска титла на Испания, несметни богатства и произход от нашия роден регион Венето, и всичко това — все в един и същи човек.

— Добро утро, принце на Вилафранка! — отговорих, за да му напомня, че късметът не е единствено мой.

И после се усмихнахме един на друг.

Звукът на камбаните ме накара да извърна глава към прозореца. И ако не беше този звън, само един бог знае колко още щеше да ми трябва, докато осъзная, че всъщност не сме сами.

Върху парапета на балкона отвън седеше някаква фигура. Беше обърната към стаята ни и ни наблюдаваше. Прониза ме страх, спомняйки си за убийството на архиепископа.

Слънцето зад неканения гост беше толкова ярко, че в продължение на няколко минути не бях в състояние да различа чертите по лицето му. Придърпах нагоре завивката си, за да прикрия голотата си, и сбутах с лакът Бенедикт. Той примигна срещу светлината, но разпозна човека преди мен — защото го беше виждал по-скоро от мен.

— Кролаланца! — възкликна.

Микеланджело скочи леко на балкона и пристъпи тихо в стаята ни. Без никой да го покани, се настани на ръба на леглото ни така свойски, сякаш постелята на младоженците беше негова. Нямах представа как да го поздравя, защото не само ситуацията беше необичайна, но и усещах, че вече изобщо не познавам този човек.