Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

Днес най-красив от всички беше Бенедикт. За разлика от графа той си беше облякъл жакет от фина коприна в тревистозелен цвят като очите му, който не бях виждала досега. А после зърнах и златния жартиер с герба и осъзнах, че това трябва да са цветовете и символите на неговото херцогство Леон. Може и да беше само херцог, но изглеждаше като крал. Глупавото ми сърчице претупа от гордост и щастие. Ливреята на свети Яков си беше заминала, а заедно с нея и васалното му покорство. Вече не се покоряваше на никого.

Само Дон Педро все още беше облечен в одеждите си в аленочервено и черно, но те вече му бяха станали твърде широки.

Изглеждаше дребен и смален, а очите му непрекъснато се стрелкаха насам-натам. Тогава си помислих, че той сигурно не се радва особено на съучастието си в това публично покаяние — може би не му се струваше много подобаващо за един бъдещ вицекрал.

Музикантите засвириха. Мигът беше настъпил.

Маргарита поизостана още малко в сенките на параклиса. Беше влязла в лоното на Църквата, която оттук нататък щеше да бъде неин дом. След онази позорна измама никой мъж в Сицилия не би я взел за жена, затова отецът й беше предложил да стане, послушница в неговия орден. Тя беше приела с голяма благодарност, защото така щеше да продължи да живее в имението и да бъде близо до майка си Урсула. След днешното представление тя щеше да започне да носи воал всеки ден, обличайки същото онова расо, което Херо тази сутрин беше съблякла. „Булка, мома, монахиня — помислих си с кисела усмивка аз. — Светата троица, възможна за нашия пол.“

Когато Клавдио, принцът и Бенедикт стигнаха до стъпалата, свещеникът ни изведе от църквата и аз застанах на по-ниско стъпало, за да засиля объркването на мъжете относно височината ни. Всички стояхме неподвижно и мълчаливо и постепенно цялата тълпа наоколо се умълча. Все едно бяхме трите грации, явили се на земята, но аз бях по-склонна да сравня сцената с трите богини, които се предложили за оценка на Парис.

Но този Парис тук не беше нито принц, нито разглезен смъртен. Този Парис беше мъж, мъж в проста власеница, който коленичи пред нас и сведе покорно глава.

— Разбирам, че всички вие сте сирачета от този остров — промърмори Клавдио, — до една от ниско потекло, до една безимотна.

— Така е — потвърди със сериозна физиономия свещеникът.

— В такъв случай, добри ми госпожици — отвърна графът, все така забил поглед в земята, — не аз съм този, който трябва да избере една от вас! Всяка една от вас би била за мен много повече, отколкото заслужавам. Затова ви моля вие помежду си да решите коя ще ме вземе, но само ако ме харесва!

Бях очаквала днес да го мразя и презирам, но единственото, което се оказа, че изпитвам към него, беше съжаление. За човек с неговия произход и богатство да слезе толкова ниско беше нещо изключително. Нищо не би могло да смекчи ужаса на постъпките му отпреди една седмица, но с поведението му снощи на погребението и сега, на тази нова сватба, той се беше поправил донякъде. Радвах се, най-вече заради Херо, разбира се, при това толкова много, че можеше и отново да започна да го харесвам.

Херо пристъпи напред. Изпод воала й капеха сълзи и падаха върху роклята й като диаманти. Подаде му ръка и му помогна да се изправи.

Клавдио вдигна очи и рече:

— Може ли да видя лицето ти?

— Не! — намеси се Леонато доста по-сурово, отколкото някога го бях чувала да говори на гост. — Не може!

Клавдио кимна послушно и рече:

— Ако ме искате, госпожице, аз съм ваш!

И брачната им церемония се състоя така, както си бяха — Клавдио във власеницата, Херо с дантеления воал. Дъхът й повдигаше дантелата, издувайки я като корабно платно. Клавдио беше колеблив и неспокоен и всъщност Херо беше тази, която трябваше да го води — гордо изправена, със силен и самоуверен глас. Известно време си мислех, че тя се опитва да се прави на друга, за да поддържа илюзията, която бяхме създали. Но после се наложи да се поправя — това беше нова Херо. Херо, която живееше, беше различна от онази, която си беше отишла тази нощ. И това ме накара да си спомня за майка й Иноджен и за Гулиелма Кролаланца, и за това колко горди биха били с нея.

И тогава, накрая, Херо свали воала си. Дантелата полетя като птица и кацна върху камъните. Този момент ме развълнува до краен предел. Защото, макар да знаех, разбира се, че това е тя, ми се стори истинско чудо как бе отместила надгробната си плоча, бе отворила онази желязна решетка и се бе върнала през вратата на смъртта.