Марина Фьорато - Беатриче и Бенедикт

— Ще започнеш ли пак да пишеш?

Той се усмихна, почти като стария Микеланджело.

— Сега, когато кръвната ми вражда приключи, може отново да заменя камата с перото.

— А ще напишеш ли нещо за… майка си? — изрекох с глас, повече подобен на шепот.

— Все още не — отговори той, отново със сериозно лице. — Но някой ден ще го направя. Не смятам да започвам с трагедия, а с комедия. Защо не с вашата история, а?

Замислих се за нашата история — за сърдечната болка, за загубата, за раздялата. За смъртта и отчаянието. За неназованите тайни, които Бенедикт беше длъжен да пази в името на честта.

— Да не би поведението ни да е комично?

— Вече сте женени, нали? — изрече той. Изражението му като че ли започна да се разведрява, ъгълчетата на устните и очите му — да отиват нагоре. — В едно лято се влюбихте, скарахте се, разделихте се, а през следващото се оженихте. Изминахте стотици, хиляди мили, докато се намерите. Обиколихте земята, изписахте с душите си едно голямо кръгло „О“, за да се върнете там, откъдето тръгнахте. Танто трафико пер ниенте!

Това беше сицилианска поговорка, но аз я разбирах много добре. Много шум за нищо. Описана така, историята ни наистина изглеждаше глупава. Усмихнах се на Бенедикт и той се усмихна на мен. Загубата на цяла година се понасяше по-лесно с добавка от комичен привкус. И вече бяхме заедно, значи всичко беше завършило добре.

— Принцът ви очаква край портите — рече Микеланджело. — До скоро виждане!

Поклони ни се като актьор, напускащ сцената, прескочи леко парапета на балкона и се стопи в светлината на зората.

Бенедикт:Облякохме се колкото можахме по-бързо и, ръка за ръка, се запътихме през градината по посока на къщичката на пазача.

Слънцето едва сега се надигаше сънено, събуждайки цветята, които започваха едно по едно да излъчват своите ухания. Росата беше обсипала моравата с кристали, превръщайки стръкчетата трева в малки смарагдови копия. Отвъд стените на двореца морето беше сапфирено и пяната се носеше върху вълните подобно на мрежа от перли. Всичко наоколо сияеше.

А когато стигнахме до портите, насред цялото това великолепие на първото ми утро като „Бенедикт Семейния човек“, зърнахме един човек от пепел.

Там стоеше пилигрим, облегнал се на крива тояга, по-висока от него самия. Носеше роба с цвета на пясъка и широкопола шапка със сребърна мида, забодена отпред. Въжето на кръста му беше завързано три пъти, за Светата троица. Беше с обикновени ниски сандали, наметнал груб кремав плащ с качулка над шапката. Надникнах под качулката — беше Дон Педро.

Той ни поздрави с раздвижване на тоягата си, но без усмивка. Беатриче, с интуицията, заради която толкова я обичах, изостана тактично назад, а аз отидох да поговоря с него. За втори път през този ден разговорът не започна с поздрави и любезности. Отдавна бяхме преплавали тези плитки води.

— Чувам ги, Бенедикт — започна тихо той без предисловия. — Чувам жената насред пламъците. Чувам войниците, които умират от глад. Греховете ми ме викат в съня ми. Всичко потъна в мрак, но се надявам, че в Компостела ще успея да си върна светлината.

— Ще се моля за вас — отвърнах.

И наистина го мислех. Не можех да му опростя греховете — това си беше Божия работа. Можех само да се надявам да намери известен покой от тези гласове. Но все пак държах да му задам един последен въпрос, нещо, което не ми даваше мира от онзи безплоден сватбен ден насам.

— Разказвали ли сте някога на Дон Хуан, брат ви, за номера, който ми направихте? Когато ме заведохте на брега, за да видя моята любима в обятията на друг?

Защото оттогава насам сходствата между начините, по които бяхме измамени двамата с Клавдио от двама братя, бяха започнали да боботят в главата ми подобно на далечен гръм.

Той сбърчи чело и едва тогава видях, че беше покрил лицето си с пепелта на покаянието.

— Да, може и да съм му казал — отговори. — За да запълваме времето по пътя, като шега.

И тогава разбрах какво е станало — Дон Педро се е похвалил със злините си пред брат си, а после Дон Хуан беше измамил Клавдио по същия начин, отвеждайки го да стане свидетел на невинна прегръдка. Вдигнах очи към небето. Шега значи. Заради тази шега аз бях заминал на обречена мисия, плавайки от Испания до Шотландия и обратно, и така бях изгубил цяла година живот с Беатриче. Както се беше изразил поетът, ние бяхме изписали едно голямо кръгло „О“, за да се върнем там, откъдето тръгнахме. Но сега, докато гледах принца, сив като пепелта по лицето си, реших, че мога да му простя. Той имаше толкова малко, а аз имах всичко.