Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част I

Момчето продължи работа. Не след дълго го заболяха ръцете и краката. Свикнал беше обаче да работи с лопата и това го успокои. Тате държеше прасе в малкото бунище зад къщата и Били чистеше кочината му веднъж седмично. Това обаче не му отнемаше повече от петнайсет минути. Щеше ли да може да го прави целодневно?

Под праха се подаде скален слой, примесен с пръст. Беше успял да разчисти четири квадратни фута, колкото беше широк тунелът. Мръсотията едва покриваше дъното на количката, но момчето трепереше от изтощение.

Опита се да приближи количката до себе си, за да не се разхожда всеки път с пълната лопата, но колелетата й бяха ръждясали и не помръдваха.

Без часовник не можеше да каже колко време беше минало. Заработи по-бавно, за да пести сили.

Тогава лампата угасна.

Първо попремигна и той вдигна угрижен поглед към светлината. Но пламъкът не се удължи - нямаше минен газ. След това обаче просто угасна.

Досега не беше познал подобен мрак. Нищо не виждаше, нито сивкави петна, никакви форми в тъмното. Вдигна лопатата на инч пред лицето си. Не я видя. Това сигурно беше слепотата.

Той примря. Какво да прави сега? Да отнесе лампата до станцията - но как да намери пътя през тунелите? Щеше да се лута часове. Нямаше представа колко мили са дълги изоставените части на мината, не искаше и мъжете да пращат спасителни екипи за него.

Щеше да изчака Прайс. Заместникът беше обещал да се върне „след малко“. Това можеше да значи няколко минути или час. По-скоро второто, помисли си момчето. Не можеше да не го е планирал. Лампата нямаше как да угасне от въздушно течение. Прайс беше сменил лампата на Били и му беше оставил такава, в която маслото е било на свършване.

В гърдите му се надигна порив на самосъжаление, очите му се насълзиха. С какво беше заслужил това? Скоро се постегна. Пак го изпитваха, като в клетката. Щеше да им покаже, че е достатъчно корав.

Щеше да работи в непрогледния мрак. Той се раздвижи, свали лопатата и загреба. Когато я вдигна, усети, че е пълна. Обърна се, направи две крачки и я вдигна, само че не прецени височината на количката. Лопатата издрънча срещу стената й и олекна рязко, когато съдържанието й се изсипа на земята.

Щеше да свикне. Опита отново, вдигайки лопатата по-високо. Когато я изпразни, почука леко с дървената дръжка и я чу да се удря в ръба на отвора. Така беше по-добре. Докато работеше, взе да се отдалечава от количката и на няколко пъти отново пропусна, но после започна да брои крачките си. Влезе в ритъм и продължи без проблеми, макар мускулите да го боляха.

Колкото повече улягаше в поредицата от движения, толкова повече умът му се рееше, а това не беше добре. Взе да се чуди колко нататък продължава тунелът, откога е необитаем. Замисли се за земята над главата си, дебела

половин миля, чиято тежест тези стари дървени подпори носеха. Спомни си брат си Уесли и другите мъже, загинали тук. Духовете им, разбира се, не бяха тук. Уесли беше с Иисус. Другите също. Ако не, бяха другаде, но не тук.

Започна да се страхува и реши, че е направил грешка с тия мисли за призраци. Огладня. Време ли беше да отвори кутийката си? Така или иначе щеше да хапне сега. Откри пипнешком мястото с дрехите си и затършува за кутийката и чая си.

Опря гръб на стената и отпи дълбока глътка от сладката студена течност. Докато ядеше хляба си, чу слаб шум. Надяваше се да е проскърцването на ботушите на Рис Прайс, но знаеше, че това е неоправдан оптимизъм. Скърца-нето се усили, превърна се в цвърчене и момчето се запита дали мишките са много.

Изправи се и натъпка остатъка от хляба в устата си. Пийна още чай и изяде и кейка си. Бе много вкусен, пълен със сушени плодове и бадеми, ала по крака му притича плъх и го принуди да го изгълта бързо.

Мишките сякаш разбраха, че храната я няма, понеже цвърченето утихна и след това спря съвсем.

Храната повъзстанови силите на Били и той се върна към работата. В кръста му обаче растеше горяща болка. Продължи по-бавно и често си почиваше.

За да поддържа настроение, си повтаряше, че сигурно е по-късно, отколкото му се струва. Може би дори обед. Някой щеше да го прибере в края на смяната. Отговорникът по лампите винаги проверяваше бройката, така че винаги знаеха, ако някой не се е върнал. Но тази лампа не беше на Били. Щеше ли Прайс да го остави тук през нощта?

Нямаше как. Тате щеше да вдигне скандал до небето, Шефовете ги беше страх от него - Пърсивал Джоунс кажи-речи си беше признал. Рано или късно някой със сигурност щеше да го потърси.