Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част I

Но когато пак огладня, нямаше съмнение, че бяха минали още много часове. Сериозно започна да се плаши и този път не можа да се отърси от чувството. Мракът разсипваше нервите му. Чакането нямаше да го тревожи, стига да можеше да вижда. А сега имаше чувството, че полудява. Загубил беше ориентация и очакваше с всяка крачка да се забие в някоя стена. По-рано му беше неудобно дори да мисли за сълзи. Сега едва се удържаше да не запищи.

Тогава си спомни казаното от мама: „Иисус е винаги с теб, дори в шахтата“. Тогава си беше помислил, че просто му казва да се държи добре. Сега осъзна, че думите й са били по-мъдри. Разбира се, че Иисус беше с него. Той беше навсякъде. Мракът нямаше значение, изминалото време - също. Някой се грижеше за Били.

За да си припомни това, той запя един химн. Не харесваше гласа си, който още трепереше, но нямаше кой да го чуе, затова пя колкото можеше по-силно. Когато приключи и ужасът започна да се връща, той си представи как Иисус стои от другата страна на количката и го гледа с тъжно състрадание.

Били изпя още един химн. Гребеше и крачеше в такт с музиката. Повечето химни бяха енергични. От време на време отново го обземаше чувството, че е забравен, че смяната е свършила и е сам. Тогава си припомняше кой е с него.

Знаеше много химни. Ходеше в църквицата по три пъти всяка неделя, още откак беше достатъчно голям, за да седи мирен. Книгите с химни бяха скъпи, а и не всички от паството можеха да четат, затова песните се учеха наизуст.

След дванайсет химна той прецени, че е минал час. Не можеше смяната му да не свърша вече. Изпя още дванайсет. След това трудно следеше времето. Изпя любимите си още веднъж. Работеше все по-бавно.

Тъкмо пееше „И от гроба той се вдигна“ с пълно гърло, когато видя светлинка. Движенията вече бяха толкова несъзнателни, че той не спря, а пренесе още една пълна лопата, докато светлината растеше. Когато песента свърши, Били се подпря на лопатата си. Рис Прайс стоеше пред него и го наблюдаваше, с висяща от колана лампа и странно изражение на тъмнеещото от сенки лице.

Момчето не си позволи да почувства облекчение. Нямаше да покаже пред Прайс какво изпитва. Обу си панталоните и си сложи ризата, взе угасналата лампа от пирона и я овеси на колана си.

Прайс го попита:

— Какво се е случило с лампата ти?

— Знаеш какво — отвърна Били, а гласът му прозвуча странно пораснал.

Прайс се обърна и тръгна обратно по тунела.

Били се поколеба. От другата страна на количката се мярна брадато лице и бледа роба, но свещената фигура изчезна като мисъл преди сън.

— Благодаря — рече момчето на празния тунел.

Докато следваше Прайс, усещаше толкова силна болка в краката, че му се струваше, че ще падне, но в момента дори това да станеше, щеше да му е безразлично. Отново виждаше, а смяната беше свършила. Скоро щеше да се прибере у дома и да полегне.

Стигнаха до клетката и се качиха заедно с тълпа саж- долики миньори. Томи Грифитс го нямаше, но Мазния Хюит беше там. Докато чакаха сигнала отгоре, Били забеляза, че го гледат лукаво ухилени.

Хюит попита:

— Как мина, викаш, първия ти ден, Били Двойния?

— Добре, благодаря — каза Били.

Изражението на Хюит беше злорадо — несъмнено си спомняше „лайномозъка”. Продължи:

— Без проблеми?

Били сви очи. Явно знаеха нещо. Искаше да разберат, че не се е поддал на страха.

— Лампата ми угасна. — С усилие владееше гласа си и с усилие се удържаше да не гледа към Прайс. По-мъжествено беше да не го обвинява. — Малко трудно работех на тъмно цял ден.

И това беше меко казано. Може би щяха да решат, че не му е било кой знае колко мъчително, но това бе за предпочитане пред това да си признае страха.

Един от по-възрастните повиши глас. Беше Джон Джоунс Магазинера, наречен така, защото съпругата му въртеше смесен магазин в една от стаите на дома им.

— Цял ден? — почуди се той.

— Да — отвърна Били.

Джон Джоунс се обърна към Прайс:

— Копеле, трябваше да е само за час.

Значи така. Всички знаеха какво се е случило и като че правеха същото с всички новаци. Прайс обаче беше влошил нещата.

Мазния Хюит се хилеше.

— Не те ли беше страх, Били, сам-самичък в тъмното? Били помисли какво да отговори. Всички го гледаха и чакаха. Усмивките ги нямаше, наместо това всички изглеждаха позасрамени. Реши да е прям.

— Страх ме беше, да, но не бях сам.

— Как така? - обърка се Хюит.

— Разбира се, че не — каза Били. — Иисус беше с мен. Хюит рязко се изсмя, но никой не се присъедини към него. Гласът му отекна в тишината и звукът спря.