Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част I

— Вън — рече и ги последва. — Ето там чакайте господин Прайс.

Били и Томи напуснаха сградата и се облегнаха на стената.

— Да можех само да го бухна в дебелия корем тоя Наполеон — каза Томи. — Капиталистическо копеле.

— Мда — съгласи се Били, макар да нямаше желание да буха когото и да било.

Рис Прайс се появи след минута. Като всички заместници носеше бомбе, по-скъпо от капата на обикновен миньор, но по-неугледно и евтино от това на управителя. От жилетката му се подаваха тетрадка и молив, в ръка държеше дървен метър. Тъмна четина покриваше бузите му, а между предните му зъби имаше разстояние. Били знаеше, че е умен, но и лукав.

— Добро утро, господин Прайс — поздрави го момчето.

Прайс доби недоверчив вид.

— Че откъде-накъде ще ми пожелаваш добро утро, Били Двойния?

— Господин Морган каза да слезем с вас в шахтите.

— Тъй ли е казал? - Прайс имаше навика да стрелка с очи всичко наоколо, че и зад себе си, сякаш очакваше нападение от засада. — Ще я видим тая работа. — Премести поглед към колелото, което вдигаше въжето, все едно очакваше обяснение от него. — Нямам време за момченца - заяви той и си влезе в офиса.

— Дано намерим някой друг да ни свали — въздъхна Били. — Мрази семейството ми, защото сестра ми не иска да излезе с него.

— Сестра ти си мисли, че е твърде добра за мъжете от Абъроуен. — Макар да го каза Томи, личеше си, че повтаря нечии други думи.

— Ами тя е — настоя Били.

Прайс излезе.

— Добре, хайде насам — каза той и бързо се отдалечи.

Момчетата го последваха в стаята с фенерите. Отговорникът връчи на Били една лъскава месингова лампа и той я закачи за колана си, както правеха мъжете.

В училище ги бяха учили за миньорските лампи. Сред рисковете в занаята беше метанът, запалим газ, който се процеждаше от въглищните шевове. Наричаха го минен газ. Той предизвикваше всички подземни експлозии. Уел- ските шахти изобилстваха от него. Лампата беше хитро замислена да не възпламенява минния газ, а пламъчето в нея дори се удължаваше в райони с по-вишена опасност — нямаше друг начин да се установи наличието на минен газ, защото не миришеше.

Ако лампата угаснеше, миньорът нямаше как да я запали сам. Кибритът беше абсолютно забранен под земята, а лампата се заключваше, така че ни-кой да не нарушава правилото. Угасналата лампа трябваше да се занесе до пункт за презареждане, обикновено в дъното на шахтата, точно под отвора на повърхността. Макар това обикновено да означаваше разходка от по миля-две, беше за предпочитане пред подземна експлозия.

В училище преподаваха на момчетата, че тези специални лампи са измислени поради загриженост към работещите там.

— Да бе — мърмореше тате. — Никой от шефовете няма да види кяр, ако мината им се срути и им измрат миньорите.

С лампи на коланите, мъжете се наредиха в колона пред клетката. До колоната беше поставено табло за съобщения. С грубо напечатани или направо надраскани на ръка букви бяха обявени тренировка по крикет, състезание по дартс, загубено джобно ножче, рецитал на мъжкия хор на Абъроуен и лекция в Свободната библиотека на тема „Карл Маркс и историческият материализъм“. Заместник-управителите обаче можеха и да не чакат, затова Прайс си проправи път към предната част на опашката, а момчетата го следваха по петите.

Като повечето мини, Абъроуен имаше две шахти - по едната въздухът влизаше в мината, през другата излизаше. Собствениците често наричаха такива шахти със странни имена - тези се казваха Пирам и Тисба. Стояха пред Пирам и Били усещаше потока топъл въздух, който идваше от дъното.

Миналата година двете момчета бяха решили, че ще погледнат надолу в Пирам. В понеделника след великденските празници, когато никой не работеше, се бяха промъкнали покрай часовоя, след което се бяха прокраднали през бунището в мината, прескачайки оградата. Клетката почти покриваше отвора, но не съвсем. Томи и Били лежаха по корем и се взираха в глъбините, очаровани от ужаса им. Стомахът на Били се обърна. Чернотата изглеждаше без-дънна. Изпита тръпка — отчасти радост, че нямаше да слезе там, отчасти страх, че някой ден ще трябва. Хвърли камък и двамата слушаха как отеква по тухлената облицовка на шахтата. Почти непоносимо дълго след това го чуха да плясва в езерцето на дъното.

Сега, година по-късно, му предстоеше да последва пътя на този камък.

Напомни си да не се държи като страхливец, а като мъж, дори ако не се чувства такъв. Най-лошо би било, ако се изложи. По-лошо дори от смъртта.