Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част I

В този ранен час училището и площадката му пустееха. Били се гордееше, че го е оставил зад гърба си, макар част от него да копнееше да се върне там, вместо да се спуска в шахтите.

С наближаването на шахтата улиците се заизпълваха с миньори, всеки с кутийката си и с бутилка чай. Всичките се обличаха еднакво, в стари костюми, които събличаха на работното място. Някои от мъжете зъзнеха леко, но в шахтите беше толкова топло, че всички работеха по долни гащи и ботуши. Всички също така носеха шапки с дебела подплата заради ниските тавани на тунелите, където човек лесно можеше да халоса главата си.

Над къщите се извисяваше подемната машина — кула, окичена отгоре с две огромни колела. Те се въртяха в противоположни посоки и дърпаха кабелите, които спускаха и вдигаха клетката. Такива съоръжения се издигаха над повечето долини в Южен Уелс подобно на църковни кули над земеделски селца.

Други сгради, сякаш случайно разпилени наоколо, обграждаха входа на мината — стаята със светилниците, офисът, ковачницата, складовете. Между тях се виеше железопътната линия. На площта за отпадъци се валяха строшени колички, пукнати греди, чували за зоб и купове непотребна машинария. Слой въглищен прах покриваше всичко. Тате все натякваше колко по-малко произшествия би имало, ако миньорите поддържаха всичко подредено.

Били и Томи влязоха в офиса. В предното помещение стоеше Артър „Петното“ Люелин, чиновник, не много по-голям от тях. Носеше позацапана около яката и ръкавелите бяла риза. Очакваше ги — бащите им бяха заявили, че момчетата започват работа днес. Петното написа имената им в един тефтер и ги въведе в офиса на управителя.

— Младия Томи Грифитс и младия Били Уилямс, господин Морган — обяви Артър.

Малдуин Морган беше висок мъж, облечен в тъмен костюм. Розовите му бузи лъщяха — сигурно се бръснеше всеки ден. Дипломата му за инженер висеше в рамка на стената, а бомбето му - другият символ на статута му - се показваше на закачалката до вратата.

Не беше сам. До него стоеше един още по-впечатляващ господин: Пърсивал Джоунс, председател на „Селтик Минерълс“, компанията-собственик на въглищна мина Абъроуен и още няколко като нея. Човекът беше дребен и настъпателен, заради което миньорите го бяха нарекли Наполеон. Облечен беше за сутрешна разходка - черен фрак и карирани сиви панталони, а черният му цилиндър още се мъдреше на главата му.

Джоунс огледа с неприязън момчетата.

— Грифитс — започна той. — Баща ти е социалист-революционер.

— Да, господин Джоунс — отвърна чинно Томи.

— И атеист.

— Да, господин Джоунс.

— А твоят баща е служител на Федерацията на миньорите в Южен Уелс.

— Да, господин Джоунс — отговори Били.

— Не обичам социалисти. Атеистите са прокълнати вовеки. А профсъюзните водачи са най-лоши от всички.

Той ги изпепеляваше с поглед, но не им беше задал въпрос, затова Били мълчеше.

— Не искам будали тук - продължи Джоунс. — В долината Ронда стачкуват вече четиридесет и три седмици заради такива като баща ти.

Били знаеше, че стачката не беше заради „будалите“ там, а защото собствениците на мините Елай в Пениграйг бяха отказали на работниците си да влизат в шахтите. Но продължи да мълчи.

— Вие будали ли сте? — Джоунс прободе въздуха с костелив пръст, който закръжи първо към Били, после към Томи. Били се разтрепери. - Баща ти каза ли ти да отстояваш правата си, когато работиш за мен?

Били опита да помисли, макар да му беше трудно заради заплашителния вид на Джоунс. Тате не му беше казал нищо тази сутрин, но предната нощ му беше дал един съвет.

— Моля ви, господине, само това ми каза: „Не си показвай гъза на шефовете, това е моя работа“.

Зад него Петното Люелин се подхилна.

— Нагло зверче. — Пърсивал Джоунс явно не оценяваше шегата. — Обаче ако те разкарам оттук, цялата долина ще се вдигне на бунт...

Били не беше мислил върху това. Толкова ли беше важен? Не — просто удобно извинение за стачка: дете на техен представител е било освободено от работа. По-малко от пет минути на работа и профсъюзът вече го защитаваше.

— Разкарайте ги оттук — рече Джоунс.

— Изведи ги навън, Люелин — кимна Морган. — Рис Прайс може да ги наглежда.

Били изстена наум. Рис Прайс се славеше като един по-проклетите заместник-управители. Опитвал се беше да ухажва Етел преди по-малко от година и тя го бе отрязала безцеремонно, както и половината ергени в Абъроуен. Той обаче не го беше приел лесно.

Петното им посочи изхода с глава.