Кен Фоллетт - Крахът на титаните - част I

Мама рече:

— Когато ми донесеш първата надница, ще ти сложа и парче варен бекон.

В началото платата на Били нямаше да е голяма, но и тя щеше да е в помощ на семейството. Той се чудеше колко джобни пари ще му позволява мама и дали ще стигат, за да спести за колело - искаше колело повече от всичко на света.

Тате попита Етел:

— Как вървят нещата при големците?

— Добре, спокойно. Херцогът и принцесата са в Лондон за коронацията. — Етел хвърли око на часовника върху камината. — Скоро ще станат от сън — трябва рано да стигнат до Абатството. На нея няма да й се хареса - не е свикнала да се събужда рано, - но няма как да закъснее за краля. — Съпругата на херцога, Беа, беше велика руска княжня.

— Ще искат да заемат местата най-отпред, за да гледат спектакъла - отвърна баща й.

— О, не, човек не може да сяда където си ще — поправи го Етел. — Специално са измайсторили шест хиляди махагонови стола, с името на всеки гост, изписано със златни букви на облегалката.

Дядо се намеси:

— Еха, безполезна работа! Какво ще правят с тях после?

— Не зная. Може да си ги приберат като сувенири.

— Кажи им, че и ние искаме - сухо отбеляза тате. — Само петима сме, а майка ти няма къде да седне. Трябват ни столове.

Когато тате се правеше на интересен, често наистина беше разгневен. Етел подскочи.

— О, съжалявам, маме, не помислих.

— Стой си, твърде съм заета, за да сядам — успокои я мама.

Удари пет часът.

— По-добре да си там рано, Били, мойто момче. Почни както би искал да продължиш - каза тате.

Били с неохота се изправи и взе кутийката си.

Етел го целуна още веднъж, а дядо стисна ръката му. Тате му връчи два шестинчови пирона, ръждясали и малко криви.

— Сложи си ги в джоба на панталоните.

— Защо?

— Ще видиш - усмихна се тате.

Мама подаде на Били малка бутилка студен чай с мляко и захар.

— И помни, Били, Иисус е винаги с теб, дори в шахтата.

— Да, мамо.

Виждаше насълзените й очи и се извърна, за да не заплаче и той. Взе шапката си от кукичката на стената.

— Ами, довиждане - рече той, сякаш просто отиваше на училище. Излезе.

Досега лятото беше горещо и слънчево, но този ден небето се мръщеше и даваше вид като да вали. Томи чакаше, подпрян на стената на къщата.

— А, ей те, Били.

— Ей те, Томи.

Поеха по улицата рамо до рамо.

От училище Били знаеше, че Абъроуен някога е бил малък пазарен градец, където фермерите от околните хълмове са продавали стоката си. От горния край на Уелингтън Роу се виждаше старият търговски център, с отворените кошари за говеда, сградата, където се продаваше вълна и англиканската църква — всички от едната страна на река Оуен, която всъщност не беше много по-голяма от ручей. В последните години градът беше прорязан като рана от железопътна линия, която свършваше при шахтите. Къщите на миньорите бяха плъзнали по склоновете на долината, стотици сиви каменни домове, покрити с покриви от плочки. Строени бяха в дълги сучещи се редове и следваха извивките на планинското подножие. По-къси улички ги пресичаха и се спускаха стремглаво към дъното на долината.

— С кого мислиш, че ще те сложат? — попита Томи.

Били сви рамене. Новите момчета обикновено ги придружаваше един от заместниците на управителя.

— Няма как да знам.

— Дано ме сложат в конюшните. — Томи обичаше конете. В мината живееха петдесетина понита. Дърпаха количките, които въглищарите пълнеха, по писти, подобни на железопътни линии. - Ти какво искаш да работиш?

Били се надяваше да не го натоварят с повече, откол- кото детското му тяло можеше да понесе, но не искаше да

си го признае.

— Да смазвам количките — отвърна той.

— Защо?

— Изглежда лесно.

Подминаха училището, където до вчера бяха учили - викторианска сграда със заострени като на църква прозорци. Построено беше от рода Фицхърбърт, както главният учител никога не се уморяваше да напомня. Херцогът все още назначаваше лично преподавателите и решаваше каква да е учебната програма. На стените висяха картини на героични военни подвизи, а величието на Великобритания беше постоянна тема за учене. В уроците по вероучение, с което започваше всеки ден, се преподаваха суровите англикански доктрини, макар че почти всички деца не бяха от англикански семейства. Училището си имаше комитет по управлението, чийто член беше тате, но той нямаше никаква реална власт и можеше само да съветва. Тате повтаряше, че херцогът се държи все едно училището е негово.

През последната години Били и Томи бяха изучили основите на миньорството, а момичетата усъвършенстваха уменията си по шиене и готварство. Били с изненада беше открил, че земята се състои от много различни пластове, като сандвич. „Въглищен шев“ беше един такъв пласт — момчето цял живот слушаше словосъчетанието, без да го разбира. Беше научил и че въглищата са всъщност мъртви листа и други растителни неща, сплъстявани хиляди и хиляди години от тежестта на земята над тях. Томи, чийто баща беше атеист, казваше, че това доказва неистинността на Библията, но таткото на Били отвръщаше, че това е само едно възможно тълкувание.