Кен Фоллетт - Зимата на света

Съпругата на Володя, Зоя, и нейните колеги бяха построили ядрен реактор в Лаборатория № 2 на Академията на науките — умишлено мъгляво название за подобна разработка. Ядреният реактор стигна критичната точка по Коледа, шест месеца след раждането на Константин, сина на Зоя и Володя. Детето спеше в кошарка в лабораторията. Зоя тихичко обясни на мъжа си, че за малкия Костя няма да има разлика ако се намира на два-три километра от реактора — при авария цяла Москва щеше да изчезне.

След раждането на Костя противоречивите чувства на Володя за бъдещето отново се обостриха. Искаше синът му да бъде гражданин на горда и процъфтяваща държава. Вярваше, че Съветският съюз заслужава да господства над Европа. Червената армия беше разгромила нацистите през четирите години на жестока тотална война; останалите съюзници воюваха по периферията и се включиха едва през последните единадесет месеца. Съветските жертви бяха по-многочислени от жертвите на всички останали съюзници, взети заедно. Ала после Володя се замисляше за това какво означава комунизмът: необосновани чистки; инквизиции в подземията на тайната милиция; войници, които са подтиквани да се държат като зверове в завладените територии; цялата огромна страна, принудена да се покорява на безумните решения на тиранин, който разполага с повече власт от царете. Наистина ли Володя искаше тази жестока система да се разпространи в цяла Европа? Спомни си как отиде на Пен Стейшън в Ню Йорк и си купи билет за Албакърки, без да иска ничие разрешение и без да представя никакви документи. Спомни си опияняващото усещане за пълна свобода, което това му даде. Отдавна беше изгорил каталога на „Сиърс Робък“, обаче стотиците страници с достъпни за всички хубави стоки останаха ярко в паметта му. Съветските граждани мислеха, че приказките за свободата и богатството на Запада са само пропаганда, обаче Володя знаеше друго.

Част от него копнееше за разгрома на комунизма.

Бъдещето на Германия — следователно, на цяла Европа — щеше да се реши на Московската конференция на външните министри през март 1947 година. Володя, вече полковник, отговаряше за екипа на военното разузнаване, командирован на конференцията. Срещите се провеждаха в красива зала в Дома на самолетостроенето, удобно близо до хотел „Москва“. Както винаги, делегатите и техните преводачи седяха около масата, а сътрудниците им заемаха няколко редици столове зад тях. Съветският външен министър, Вячеслав Молотов, старият Каменен задник, искаше Германия да изплати на неговата страна военни репарации в размер на десет милиарда долара. Американците и британците възразяваха, че това ще погуби немощната германска икономика. Навярно именно такова беше желанието на Сталин. Володя поднови познанството си с Уди Дюър, който сега беше фотограф на новинарската агенция, натоварена с отразяването на срещата. Уди също се беше оженил и показа на Володя снимка на една изумителна тъмнокоса жена и малко момиченце. Докато пътуваха в лимузината ЗИС-110Б на връщане от официалната фотосесия в Кремъл, Уди заговори на Володя: — Нали си даваш сметка, че Германия няма пари за вашите репарации? Английският на Володя се беше подобрил и сега можеха да говорят без преводач. — Как при това положение немците се изхранват и възстановяват градовете си? — С помощи от нас, разбира се — отговори Уди. — Даваме цяло състояние за помощи. Каквито и да било германски репарации ще са всъщност с наши пари. — И какво лошо има в това? По време на войната Съединените щати просперираха. Моята родина беше опустошена. Може би вие би трябвало да платите. — Американските гласоподаватели не са на това мнение.

— Американските гласоподаватели могат да грешат.

— Така е. Обаче парите са техни.

„Ето пак“, рече си Володя — „зачитането на общественото мнение.“ Беше го забелязал и по-рано в разговорите с Уди. Американците говореха за гласоподавателите така, като в Съветския съюз говореха за Сталин — трябваше да им се подчиниш, независимо дали са прави или грешат.

Уди свали прозореца на колата.

— Нали нямаш нищо против да снимам града? Светлината е прекрасна — каза той и фотоапаратът му защрака. Знаеше, че може да заснема само предварително одобрени кадри. Но на улицата нямаше нищо от значение — само няколко жени, които ринеха сняг. Въпреки това Володя отговори:

— Моля те, недей.

Пресегна се покрай Уди и затвори прозореца.

— Само официални снимки.

Тъкмо щеше да му поиска лентата, когато Уди го попита: — Помниш ли, че ти говорих за Грег Пешков, моят приятел, който има същата фамилия като тебе? Володя определено помнеше. И Вили Фрунце беше подхвърлил нещо такова. Сигурно говореха за един и същи човек. — Не помня — излъга Володя. Не искаше да има нищо общо с никакви роднини на Запад. Подобни връзки навличаха подозрения и неприятности на съветските граждани. — Е, той е в американската делегация тук. Можеш да поговориш с него. Да видиш дали не сте роднини. — Да, ще го направя — отвърна Володя и реши на всяка цена да избягва Пешков от американската делегация.