Кен Фоллетт - Зимата на света

Вернер се пресегна и улови ръката й.

— Права си.

— Имаме Валтер, а след малко ще се запознаеш с едно момиче — Ребека, която стана нещо като моя дъщеря. Трябва да създадем ново семейство от това, което войната ни остави, точно както трябва да построим нови домове със струпаните по улиците останки.

Вернер кимна.

— Аз се нуждая от твоята обич. Валтер и Ребека също. Вернер бавно се изправи. Карла го гледаше с очакване. Той нищо не каза, но след миг прегърна и нея, и детето.

Доколкото военновременното законодателство още беше в сила, британското правителство можеше да отвори въгледобивна мина където намери за добре, независимо от желанията на собственика на земята. Компенсации се изплащаха само при загуба на доходите от обработваема земя или търговска площ. Били Уилямс, в качеството си на министър на въгледобива, нареди да се разработи открита мина на територията на Тай Гуин, двореца на лорд Фицхърбърт край Абъроуен. Държавата не дължеше компенсация, понеже земята не се използваше за земеделие или друга стопанска дейност. Откъм пейките на Консервативната партия в Камарата се надигна ропот. — Отпадъкът на Вашата мина ще се трупа под прозорците на спалнята на контесата — рече един раздразнен тори. — Отпадъкът на мината на лорда стоя под прозореца на майка ми в продължение на петдесет години — с усмивка отговори Били Уилямс. Лойд и Етел заминаха заедно с Били за Абъроуен в деня, преди инженерите да започнат работа. На Лойд не му се щеше да оставя Дейзи, която трябваше да роди след две седмици. Но моментът беше исторически и той искаше да присъства. Баба му и дядо му вече бяха близо осемдесетгодишни. Дядо беше почти сляп, въпреки очилата с дебели като лупи стъкла, а баба ходеше превита на две. Когато седнаха около старата кухненска маса, баба рече:

— Хубаво е. И двете ми деца са тук.

Тя поднесе телешко варено, ряпа и дебели късове домашен хляб, намазани с мас. Наля в големи чаши подсладен чай с мляко. Като момче Лойд често ядеше такава храна, но сега не му се понрави. Знаеше, че дори и в гладни години французойките и испанките успяват да предложат хубави гозби, тънко овкусени с чесън и подправки. Засрами се от своята придирчивост и засърба здравата. — Жалко за градините в Тай Гуин — нетактично каза баба.

Били се докачи.

— Какво искаш да кажеш? Страната се нуждае от въглища. — Обаче хората обичат тия градини. Красиви са. Ходя там поне веднъж в годината от дете. Грехота е да се затрият. — В центъра на Абъроуен има прекрасна зона за отдих!

— Не е като градините — инатливо отвърна баба.

Дядо се намеси:

— Жените никога няма да разберат политиката.

— Така си е — каза баба. — Не вярвам да я разберем. Лойд и Етел се спогледаха. Етел се усмихна и нищо не каза. Били и Лойд се настаниха в стаята, а Етел си постла на пода в кухнята. — Тук прекарах всяка нощ от живота си, чак докато постъпих в армията — каза Били, докато си лягаха. — И всяка сутрин поглеждах през прозореца и виждах проклетата купчина. — Тихо, чичо Били. Нали не искаш майка ти да те чуе, че ругаеш.

— Аха.

На другата сутрин след закуска всички тръгнаха нагоре по хълма към Тай Гуин. Времето беше меко и за разнообразие не валеше дъжд. Очертанията на планините бяха по-нежни заради лятната трева. Когато видя Тай Гуин, Лойд го прие само като една прекрасна сграда, а не като символ на потисничество. Разбира се, Тай Гуин представляваше и двете — в политиката нямаше нищо просто.

Големите железни порти бяха отворени. Семейство

Уилямс влязоха в имението. Вече се беше насъбрала тълпа — работниците на подизпълнителя с тяхната машинария; стотина миньори със семействата си; лорд Фицхърбърт и синът му Андрю; неколцина репортери и снимачен екип.

Градините бяха толкова красиви, че оставяха човек без дъх. Старите кестенови дървета бяха напълно разлистени, в езерото плаваха лебеди, а лехите грееха в цветове. Лойд предположи, че лордът се е постарал мястото да изглежда по-добре от всякога. Искаше да покаже пред света, че лейбъристкото правителство е съставено от хора, които обичат да рушат.

Лойд усети, че симпатизира на Фиц.

Кметът на Абъроуен даваше интервю:

— Жителите на този град са против откритата мина — заяви той. Лойд се изненада — градският съвет беше съставен от лейбъристи, които сигурно с крайно нежелание се бяха противопоставили на правителството. — Вече над сто години тези градини освежават душите на хората, които живеят сред мрачен индустриален пейзаж — продължи кметът. После добави към предварително заучената реч: — Под това кедрово дърво поисках ръката на жена си. Прекъсна го мощно металическо тракане, прилично на стъпките на железен великан. Лойд видя как по алеята се задава грамадна машина. Като че беше най-големият багер на света. Стрелата му беше деветдесет стъпки дълга, а в кофата преспокойно би се побрал камион. Най-удивителното беше, че се придвижваше на въртящи се стоманени обувки, които разтърсваха земята.