Кен Фоллетт - Зимата на света

След няколко минути Фрида каза на Карла:

— Мрачна ми се виждаш. Какво има?

— Знам как получаваш храната, която ни носиш. Ти не си черноборсаджийка, нали?

— Разбира се, че съм. Какви ги говориш?

— Видях те тази сутрин. Слезе от един джип.

— Полковник Хикс предложи да ме докара.

— Целуна те в устата.

Фрида отмести очи.

— Знаех си, че трябва да сляза по-рано. Можех да дойда пеш от американската зона.

— Фрида, а Хайнрих?

— Той никога няма да узнае. Ще внимавам повече, кълна се.

— Още ли го обичаш?

— Разбира се. Ние ще се оженим.

— Тогава защо…?

— Дотегна ми вече от трудностите. Искам да нося хубави дрехи, да ходя в нощните клубове, да танцувам. — Не, не искаш — отвърна убедено Карла. — Не можеш да ме излъжеш. Приятелки сме достатъчно отдавна. Кажи ми истината.

— Истината ли?

— Да, ако обичаш.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Направих го заради Валтер.

Карла остана без дъх. Никога не й беше минало през ума, ала беше логично. Готова беше да повярва, че Фрида е способна на подобна жертва заради нея и заради детето. Но се почувства зле. Тя беше отговорна за това, че Фрида постъпва като проститутка. — Това е ужасно! Не трябваше да го правиш. Щяхме някак да се справим. Фрида скочи от столчето пред пианото с бебето в ръце и избухна:

— Не! Не бихте се справили!

Валтер се уплаши и заплака. Карла го взе, почна да го люшка и да го гали по гръбчето. — Не бихте се справили — повтори Фрида поспокойно.

— Откъде знаеш?

— Цяла зима при нас в болницата носеха бебета.

Голи, увити във вестници, умрели от глад и студ. Едва издържах да ги виждам.

— Боже мой.

Карла прегърна здраво малкия.

— Когато премръзнат до смърт, добиват един особен синкав цвят.

— Престани.

— Трябва да ти го кажа, иначе няма да разбереш защо го правя. Валтер можеше да е едно от онези сини и измръзнали бебета.

— Знам — прошепна Карла. — Знам.

— Пърси Хикс е добър човек. У дома в Бостън го чака свадливата му жена, а аз съм най-хубавото момиче, което е виждал. Той е мил, в леглото е бърз и винаги ползва кондом.

— Трябва да престанеш.

— Всъщност ти не искаш да престана.

— Така е. Не искам — призна Карла. — И това е най-лошото. Чувствам се толкова виновна. Виновна съм. — Не си виновна. Това беше мой избор. Германските жени са изправени пред труден избор. Така плащаме за лесния избор на германските мъже преди петнадесет години. Мъже като моя баща, който мислеше, че Хитлер ще се отрази добре на икономиката. Като бащата на Хайнрих, който гласува Закона за извънредните пълномощия. Греховете на бащите се плащат от дъщерите им. Чуха силно тропане на входната врата. След миг усетиха как Ребека се качва на тавана, за да се скрие, ако се окаже, че идват червеноармейци.

После чуха Ада:

— О! Господине! Добро утро!

Звучеше изненадано и леко разтревожено, но не и уплашено. Карла се чудеше кой ли може да предизвика такива смесени чувства у прислужницата. По стълбите се разнесоха тежки мъжки стъпки и след миг влезе Вернер. Беше мръсен, опърпан и слаб като тръстика, но хубавото му лице беше озарено от широка усмивка.

— Аз съм! Върнах се! — весело рече той.

После съгледа бебето. Зяпна от почуда и щастливата му усмивка изчезна.

— О. Какво… кой… чие е това дете?

— Мое, скъпи — отговори Карла. — Нека ти обясня.

— Да ми обясниш ли? — тросна се Вернер. — Какво има за обяснение? Ти си родила дете на друг!

И тръгна да излиза.

Фрида се намеси:

— Вернер! Тук са двете жени, които те обичат. Не си отивай, без да ни изслушаш. Ти не разбираш.

— Струва ми се, че всичко разбирам.

— Карла беше изнасилена.

Вернер пребледня.

— От кого?

— Не разбрах имената им — отговори Карла.

— Имената… — Вернер преглътна. — Не е бил… не е бил един?

— Петима войници от Червената армия.

— Пет — едва продума Вернер.

Карла кимна.

— Но… не можа ли да… имам предвид да…

— И с мен се случи същото — намеси се Фрида. — И с мама.

— Мили Боже. Какво е ставало тук?

— Ад.

Вернер тежко приседна и рече:

— А аз мислех, че адът е там, откъдето идвам.

Зарови лице в ръцете си.

Карла отиде при него с детето.

— Вернер, погледни ме. Моля те.

Той вдигна поглед. Лицето му беше изкривено от мъка.

— Адът свърши — рече Карла.

— Дали?

— Да — твърдо отговори тя. — Трудно се живее, обаче нацистите ги няма, войната свърши, Хитлер е мъртъв, а червеноармейските насилници са повече или помалко под контрол. Кошмарът свърши. И двамата сме живи и сме заедно.