Кен Фоллетт - Зимата на света

— За Ърни Бевин.

Лойд направо не вярваше на късмета си. Бевин беше външен министър и премиерът Атли беше най-близък с него. Тясната връзка между двамата държавници беше класически случай на привличане на противоположностите. Атли беше от средната класа — син на адвокат, оксфордски възпитаник и офицер по време на Европейската война. Бевин пък беше незаконен син на прислужница, не познаваше баща си, работеше от единадесетгодишен и беше основал гигантския Профсъюз на транспортните и общите работници. Различаваха се и на вид. Атли беше слаб, елегантен, тих и сериозен. Бевин беше грамаден, висок, силен, дебел и с гръмогласен смях. Наричаше премиер-министъра „малкия Клем“. Въпреки това двамата бяха твърди съюзници. За Лойд, както и за милиони обикновени британци, Бевин беше герой. — Нищо не би ми харесало повече от това — додаде той. — Но няма ли Бевин секретар? — Трябват му двама. Утре идете във „Форин офис“ в девет сутринта и можете да започнете работа.

— Благодаря Ви!

Лойд забърза по облицования с дъбова ламперия коридор към кабинета на майка си. Имаше уговорка с Дейзи да се срещнат тук след дебатите. — Мамо! Назначиха ме за парламентарен секретар на Ърни Бевин! Тогава видя, че Етел не е сама. При нея беше лорд Фицхърбърт. Фиц изгледа Лойд със смесица от изненада и погнуса. Макар и сепнат, Лойд можа да забележи, че баща му е облечен в отлично скроен светлосив костюм с двуредна жилетка. После хвърли поглед към майка си. Етел беше съвършено спокойна. Тази среща не беше изненада за нея. Явно тя я беше замислила.

Лордът стигна до същото заключение.

— Какво трябва да означава това, Етел?

Лойд се взираше в мъжа, чиято кръв течеше във вените му. Дори и в тази неловка ситуация Фиц се държеше с подчертано достойнство. Беше хубав мъж, въпреки отпуснатия клепач, последица от Битката при Сома. Заради нея и имаше нужда от бастун. Почти шестдесетгодишен, Фиц беше безукорно облечен, прическата му беше грижливо направена, сребристата вратовръзка беше със спретнат възел, а обущата лъщяха. Лойд също обичаше да се облича хубаво. „Ето от кого съм го наследил“, рече си той. Етел се приближи до лорда. Лойд познаваше майка си достатъчно добре и разбра този ход. Тя често използваше чара си, за да убеди някой мъж в нещо. Но не му беше приятно да гледа как тя се държи топло с мъжа, който се е възползвал от нея и я е изоставил. — Много се натъжих, когато научих за смъртта на Бой — каза тя. — Нищо не ни е по-скъпо от нашите деца, нали?

— Трябва да тръгвам — отвърна Фиц.

Досега Лойд се беше срещал с него само мимоходом. Никога не беше прекарвал толкова време с него, не го бе чувал да говори толкова. Въпреки неудобството, Лойд беше очарован. Макар и сърдит, Фиц притежаваше някаква привлекателност. — Моля те, Фиц — настоя Етел. — Ти имаш син, когото никога не си признавал, син, с когото би трябвало да се гордееш. — Не биваше да правиш това, Етел — отговори той. — Мъжът е длъжен да забравя грешките от младостта си. Лойд се сгърчи от смущение, обаче майка му продължи с натиска. — Защо искаш да забравиш? Знам, че раждането му беше грешка, обаче погледни го сега — депутат в парламента, който току-що произнесе вълнуваща реч и беше назначен за парламентарен секретар на външния министър.

Фиц целенасочено не поглеждаше към Лойд.

— Искаш да се престориш, че нашата връзка е била някакво глупаво увлечение, но знаеш истината. Да, бяхме млади и глупави, и буйни — аз не по-малко от теб — но се обичахме. Ние наистина се обичахме, Фиц. Трябва да го признаеш. Мигар не вярвяш, че ако отричаш истината за себе си, губиш душата си? Лойд забеляза, че лицето на Фиц вече не е толкова безстрастно. Мъчеше се да се овладее. Лойд разбра, че майка му е отворила стара рана. Проблемът не беше свързан толкова с това, че Фиц има незаконен син. А в това, че е прекадено горд да приеме факта, че е обичал една прислужница. „Навярно е обичал Етел повече от съпругата си“, предположи Лойд. И това разтърсваше из основи вярата му в социалната йерархия.

Лойд продума за пръв път:

— Бях с Бой накрая, господине. Той умря като герой.

Също за пръв път Фиц го погледна.

— Моят син не се нуждае от Вашето одобрение.

Лойд имаше чувството, че той му е зашлевил плесница.

Дори Етел беше потресена.

— Фиц! Как може да си толкова долен?

В този момент влезе Дейзи.

— Здрасти, Фиц! — весело избъбри тя. — Май мислеше, че си се отървал от мен, а ето че пак си мой свекър. Не е ли забавно? — Тъкмо се опитвах да убедя Фиц да поздрави Лойд — обясни Етел. — Старая се, доколкото е възможно, да не поздравявам социалисти. Етел водеше предварително загубена битка, ала не се предаваше. — Погледни колко много от теб има у него! Изглежда като теб, облича се като теб, има същия интерес към политиката — сигурно един ден ще стане външен министър, какъвто ти винаги си искал да бъдеш!