Кен Фоллетт - Зимата на света

Окупационната валута нямаше стойност, понеже Съветите печатаха прекалено много от нея. Всичко се купуваше и продаваше за цигари.

Сега се завръщаха триумфално — Мод и Ада бутаха празната количка, а Карла крачеше до тях. Всичко я болеше, обаче бяха богати — цял картон цигари щеше да им стигне за много време. Когато мръкна, бързо стана мразовито. Пътят към дома минаваше през британския сектор. Карла понякога се питаше дали британците няма да помогнат на майка й, ако узнаят какви трудности преживява. От друга страна, Мод беше германска гражданка вече от двадесет и шест години. Брат й, лорд Фицхърбърт, беше богат и влиятелен човек, ала след брака й с Валтер фон Улрих отказваше да я подкрепя. Фиц беше упорит и нямаше изгледи някога да размисли. Натъкнаха се на група от тридесет-четиридесет опърпани берлинчани, скупчени пред използвана от британските окупационни сили къща. Трите жени спряха, за да разберат какво гледат хората — в къщата имаше някакво увеселение. През прозорците се виждаха ярко осветени стаи, смеещи се мъже и жени с чаши в ръце, келнери, които сновяха сред тях с подноси. Карла се огледа — тълпата пред къщата се състоеше главно от жени и деца. В Берлин, а и в цяла Германия, не бяха останали много мъже. Жените и децата се взираха с копнеж в прозорците и приличаха на прогонените грешници пред райските врати. Тъжна картина. — Отвратително — рече Мод и тръгна по алеята към вратата на къщата. Британският караул й препречи пътя с думите „Nein, nein“ — сигурно единственото, което знаеше на немски. Мод му заговори с кристалния си аристократичен акцент: — Трябва незабавно да се срещна е Вашия командващ офицер. Войникът скептично огледа вехтото й палто, но след кратко колебание почука на вратата. Показа се нечие лице. — Една дама, англичанка, желае да разговаря с командващия офицер — съобщи караулът. След малко на входа се появиха британски офицер и неговата съпруга. Офицерът беше с куртка и папийонка, а офицершата — с дълга рокля и перли. Изглеждаха карикатурно. — Добър вечер — рече Мод. — Безкрайно съжалявам, че се налага да ви безпокоя по време на тържеството. Двамата я зяпаха и се дивяха как може една жена в дрипи да им говори така. — Просто помислих — продължи Мод, — че би трябвало да видите какво причинявате на тези клети хора на улицата.

Офицерът и жена му огледаха тълпата.

— Бихте могли да спуснете завесите, за Бога.

— О, Божичко, може би бяхме ужасно нелюбезни? Джордж?

— Непреднамерено — отговори мрачно мъжът.

— Възможно ли е някак да се извиним, ако пратим храна на хората отвън? — Да — бързо отговори Мод. — Това би се възприело и като любезност, и като извинение. Офицерът като че се съмняваше. Може би сервирането на canap? на гладуващи германци не беше по устав.

— Джордж, скъпи, можем ли? — примоли се жената.

— Ох, добре.

— Благодаря Ви, че ни обърнахте внимание. Ние наистина не сме искали да направим това — каза жената на Мод.

— За нищо — отговори Мод и си тръгна.

След малко от къщата наизлязоха гости и отнесоха на жените и децата плата със сандвичи и кейкове. Карла се усмихна. Дързостта на майка й имаше резултат. Взе си голямо парче плодов кейк и го погълна на няколко хапки. В него имаше повече захар, отколкото Карла беше получила през последните шест месеца. Завесите се спуснаха, гостите се върнаха в къщата, а берлинчани се разотидоха. Мод и Ада пак забутаха празната количка. — Добра работа, майко. Цял картон цигари и безплатна храна, при това в един следобед! „За разлика от съветските войници, малцина от служещите в останалите окупационни армии проявяват жестокост към германците“, рече си Карла. За нея това беше изненадващо. Американците раздаваха шоколад. Дори французите, чиито деца бяха гладували по време на немската окупация, често проявяваха добрина. „След всички страдания, които причинихме на нашите съседи, е направо удивително, че не ни мразят повече“, размишляваше Карла. „От друга страна, може да са решили, че с нацистите, Червената армия и бомбардировките вече сме се настрадали достатъчно.“ Беше късно, когато трите жени се прибраха у дома. Оставиха количката у съседите, от които я бяха взели, и им платиха с половин пакет цигари. Влязоха в къщата си, която, за щастие, беше почти невредима. Повечето прозорци бяха останали без стъкла и зидарията беше поочукана, но нямаше нищо съборено, и така къщата ги предпазваше от лошото време навън. Въпреки това, трите жени и Ребека на практика живееха в кухнята. Спяха на дюшеци, които вечер домъкваха от антрето. Горивото не стигаше за отоплението и на едно помещение, какво остава за цялата къща. Навремето печката работеше на въглища, ала сега въглища практически не беше възможно да се набавят. Фон Улрихови установиха, че печката гори и с друго — книги, вестници, мебели и дори завеси. Спяха по две — Карла и Ребека, Мод и Ада. Ребека често плачеше, докато заспи в обятията на Карла, както стана в първата нощ след смъртта на родителите й. Карла беше изморена от много ходене и веднага си легна. Ада запали печката със старите списания, които Ребека беше свалила от тавана. Мод добави вода към бобената супа от обед и я притопли. Карла седна в постелята си да вечеря и внезапно я проряза болка. Тя разбра, че причината не е в бутането на тежката количка. Беше различно. Погледна коя дата е, припомни си кога беше случаят в Еврейската болница и пресметна. — Майко — със страх продума тя, — мисля, че бебето идва.