Кен Фоллетт - Зимата на света

— Разумно е — съгласи се Вили.

Стъпка десета. Най-важната.

— Трябва да знаем какъв тип бомба беше хвърлена в Япония. Видно беше, че Фрунце се измъчва. Погледна съпругата си. Този път тя не кимна. Но и не поклати отрицателно глава. Изглежда и тя се разкъсваше не по-малко от него.

— Два типа — въздъхна Фрунце.

Володя беше едновременно развълнуван и озадачен.

— Две различни бомби?

Фрунце кимна.

— За Хирошима бомбата беше ураниева с възпламеняване. Нарекохме я „Момчето“. За Нагасаки — „Дебелака“ — беше плутониева с имплозия.

Володя едва си поемаше дъх. Данните пареха.

— И коя е по-добра?

— Видя се, че и двете работят, обаче „Дебелака“ се произвежда по-лесно.

— Защо?

— Нужни са години, за да се произведе уран-235 за една бомба. Плутоният се добива по-бързо, при положение че разполагате с ядрен реактор. — Следователно Съветският съюз трябва да копира „Дебелака“.

— Определено.

— Има още нещо, което можеш да направиш, за да спасиш Съветския съюз от гибел.

— Какво?

Володя го погледна право в очите.

— Донеси ми плановете.

Вили пребледня.

— Аз съм американски гражданин. Ти ме молиш да извърша предателство. Това се наказва със смърт. Могат да ме пратят на електрическия стол. „Същото се отнася и за жена ти“, каза си Володя, „тя е съучастница. Слава Богу, че не си помислил за това.“ А на глас каза: — През последните няколко години съм искал от много хора да излагат живота си на опасност. Хора като вас двамата, германци, които ненавиждат нацистите, мъже и жени, които поемаха ужасен риск и ни пращаха информация, която ни помогна да спечелим войната. И трябва да ви кажа същото, което казвах и на тях — ако не го направите, ще загинат много повече хора. Володя млъкна. Това беше най-силният му довод. Нямаше какво повече да предложи.

Фрунце отново погледна жена си.

— Ти направи бомбата, Вили — каза му тя.

— Ще си помисля — отговори Вили на Володя.

Два дни по-късно той предаде плановете.

Володя ги отнесе в Москва.

Зоя беше освободена от затвора. Не беше толкова ядосана от ареста, колкото беше съпругът й. — Направиха така в защита на революцията — подхвърли тя. — Не ме биха. В ареста бях просто като в някой особено скапан хотел.

Когато се прибраха у дома и се любиха, Володя рече:

— Имам да ти покажа нещо, което донесох от Америка. Изтъркули се от леглото, отвори някакво чекмедже и извади книга. — Нарича се каталог на „Сиъръс Робък“ — съобщи Володя и седна до Зоя. — Гледай това. Каталогът се отвори на страница с дамско облекло. Манекените бяха абсурдно слаби, но тъканите на дрехите бяха ярки и ведри — райета, карета, едноцветни, плисета, платки, коланчета. — Тази е хубава — посочи Зоя. — Два и деветдесет и осем много пари ли са? — Всъщност не. Средната седмична заплата е около петдесет долара, наемът за жилище е приблизително една трета от това. — Наистина ли? — Зоя беше удивена. — И повечето хора лесно могат да си позволят такива дрехи? — Точно така. Може би селяните не могат. От друга страна, тези каталози са предназначени за фермерите, които живеят на над сто километра от най-близкия магазин.

— И как се прави?

— Избираш от книгата каквото искаш и им пращаш парите. След две седмици пощальонът ти донася каквото си поръчала. — Царска работа — Зоя взе каталога и го разлисти. — А, има и още! Следваха сака и поли от по четири и деветдесет и осем за костюм.

— И тези са елегантни.

— Продължавай, продължавай — настоя Володя.

Зоя изумена разглеждаше страница след страница дамски палта, шапки, обувки, бельо, пижами, чорапи.

— И хората могат да поръчат всичко това?

— Точно така.

— Ами че на коя да е от тези страници има по-голям избор от цял съветски магазин!

— Именно.

Зоя продължи бавно да разлиства. Мъжките облекла бяха също толкова разнообразни. И детските. Зоя забоде показалец върху дебело вълнено палто за момченце на цена петнадесет долара. — Предполагам, че на тази цена всяко момче в Америка има такова палто.

— Навярно.

След дрехите бяха мебелите. Легло за двадесет и пет долара. Всичко беше евтино при седмична заплата от петдесет долара. Имаше още и още. Стотици неща, които в Съветския съюз не можеха да се купят за никакви пари — играчки, настолни игри, козметика, китари, работни инструменти, електроуреди, романи с шарени корици, коледна украса, тостери.

Даже трактор.

— Как мислиш — полюбопитства Зоя, — дали всеки в Америка, който иска трактор, може да го получи веднага ?