Кен Фоллетт - Зимата на света

— Рано е!

— В тридесет и шестата седмица съм и имам контракции.

— Значи е най-добре да се подготвим.

Мод се качи да донесе кърпи.

Ада донесе един стол от трапезарията. Тя разполагаше с удобно парче усукана стомана от някаква разрушена постройка и го ползваше като чук. Натроши стола и използва цепениците да засили огъня в печката.

Карла положи ръце на изопнатия си корем.

— Можеше да почакаш и да се родиш, когато се постопли времето. Скоро обаче болките станаха прекалено силни, та да обръща внимание на студа. Не подозираше, че може да съществува такава болка. Нито че може да е толкова продължителна. Контракциите траяха цяла нощ. Мод и Ада се редуваха да я държат за ръка, докато стенеше и викаше. Пребледняла и уплашена, Ребека гледаше отстрани. През облепения с вестници кухненски прозорец се процеди сивкавата светлина на утрото. Тогава главата на бебето най-сетне се показа. Вълна на облекчение заля Карла. Тя не познаваше друго толкова силно чувство, макар болката да не изчезна веднага.

След още един болезнен тласък, Мод улови бебето.

— Момче е — рече тя.

Духна в личицето на бебето и то отвори уста и заплака. Мод подаде детето на Карла и я облегна на няколко възглавници, които донесе от салона. Главицата на бебето беше покрита с гъста тъмна коса. Мод уви пъпната връв с памук, после я преряза. Карла разкопча блузата си и даде на детето да суче. Притесняваше се, че може и да няма мляко. Към края на бременността гърдите й би трябвало да наедреят и да започнат да отделят коластра, но това не се случи, дали защото бебето се роди малко рано, или пък защото тя беше недохранена. Но след като детето посука малко, Карла изпита някакво странно усещане и млякото потече.

Скоро бебето заспа.

Ада донесе купа топла вода и кърпа и внимателно уми първо личицето и главата му, а после цялото му телце.

— Толкова е красиво — прошепна Ребека.

— Майко, да го наречем Валтер, нали?

Карла нямаше намерение да драматизира, ала в този момент Мод се пречупи. Лицето й се сгърчи, тя се преви и се разтърси от ридания. Успя само да каже:

— Извинявай.

После плачът отново я задави и тя заповтаря „О, Валтер, мой Валтер“.

Най-накрая се поуспокои и отново се извини.

— Не исках да вдигам толкова шум — рече Мод и избърса лицето си с ръкав. — Само ми се щеше баща ти да може да види детето, това е всичко. Толкова е несправедливо.

Ада изненада всички с думите от Книгата на Йов:

— Бог дал и Бог взел. Да се слави името Господне.

Карла не вярваше в Бог — никое уважаващо себе си божество не би допуснало съществуването на нацистките лагери на смъртта — ала тези думи я успокоиха. Говореха за приемането на всичко в живота на човека, на болката от раждането и на тъгата от смъртта. Мод явно също оцени чутото и се утеши. Карла гледаше с обожание малкия Валтер. Обеща си да се грижи за него, да го храни, да го топли, независимо от всички трудности. Той беше най-прекрасното дете и тя щеше да го обича и да го пази винаги. Валтер се събуди и Карла отново му поднесе гръдта си. Той засука доволно. От време на време примляскваше тихичко, а трите жени и Ребека го гледаха. Известно време в тясната и сумрачна кухня не се чуваше друг звук.

Първата реч на всеки нов представител в парламента се нарича „моминска реч“ и обикновено е доста скучна.

Трябва да се кажат определени неща, има готови фрази и по общо съгласие речта не бива да засяга противоречиви теми. Колегите и опонентите поздравяват новодошлия, традициите се спазват и ледът се разтапя.

Първата си истинска реч Лойд Уилямс произнесе няколко месеца по-късно, по време на обсъждането на закона за осигуровките. Сега вече се поуплаши. В подготовката на речта Лойд се опираше на примера на двама оратори. Неговият дядо, Дай Уилямс, използваше лексиката и ритъма на Библията при това не само в параклиса, а и — подчертано — когато говореше за тегобите и неправдите в живота на миньора. Обичаше кратките, натоварени със смисъл думи: труд, грях, алчност . Говореше за домашното огнище, за мината и за гроба. Чърчил правеше същото, обаче с хумор, който липсваше на Дай Уилямс. Дългите и великолепни изречения при него често завършваха с изненадваща метафора или обрат. Като редактор на правителствения Бритиш Газет по време на общата стачка през 1926 година, той предупреждаваше профсъюзните членове: „Мислете ясно: ако някога развихрите срещу нас още една обща стачка, ние ще развихрим срещу вас още един Бритиш Газет “. Лойд вярваше, че всяка реч има нужда от такива изненади; те бяха като стафидите в козунака. Ала когато се изправи да говори, той внезапно установи, че грижливо подготвените му думи не звучат истински. Слушателите му видимо имаха същото усещане и той долови как петдесет-шестдесет от представителите в камарата го слушат с половин ухо. Обзе го паника: как можа да говори скучно по въпрос с такова голямо значение за хората, които го бяха избрали? На правителствената пейка Лойд видя майка си, вече министър на училищата, и чичо си Били, министър на въгледобива. Той знаеше, че Били Уилямс е почнал работа в мината на тринадесет години. На същата възраст Етел вече е търкала подовете в Тай Гуин. Дебатите сега не бяха свързани с изящни фрази. Ставаше дума за техния живот. След минута Лойд изостави бележките си и заговори направо. Припомни злощастието на работническите семейства, които бяха останали без пари заради безработица или трудови злополуки — това беше наблюдавал лично в лондонския Ийст Енд и във въгледобивните райони в Южен Уелс. Вълнението му си личеше в гласа и Лойд малко се срамуваше, но не спря да говори. Усети, че публиката вече му обръща внимание. Разказа за своя дядо и за останалите основоположници на движението на лейбъристите за пълно осигуряване, което завинаги да премахне опасността от разорение. Когато седна на мястото си, в залата се разнесе одобрителен рев. В галерията за посетителите беше и съпругата на Лойд, Дейзи, която го поздрави с вдигнати палци. Лойд изслуша следващите дебати, обхванат от задоволство. Вярваше, че е преминал първото истинско изпитание като депутат. Във фоайето го пресрещна един от партийните организатори на лейбъристите, тоест от хората, които следяха депутатите да гласуват правилно. След като го поздрави за речта, човекът попита: — Бихте ли желали да станете частен парламентарен секретар? Лойд се развълнува. Всеки министър и държавен секретар имаше свой частен парламентарен секретар. Всъщност понякога това беше просто човек, който носи чантата с документите, но обикновено този пост беше първа стъпка към назначение в правителството. — За мен ще бъде чест — отговори Лойд. — За кого ще работя?