Робин Янг - Бунт

Поражението на шотландската армия при Дънбар беше сигнал за края на войната с Англия. След като повечето от водачите им бяха пленени, а половината от армията унищожена, съпротивата на шотландците се срина. Съюзът им с крал Филип се беше оказал безполезен, тъй като Франция не им изпрати на помощ нито кораби, нито войници. След Дънбар един след друг бързо прекратиха съпротива замъците Роксбърг, Дъмбартън и Джедбърг, а Единбург падна след едноседмична обсада. Ключът към севера — Стърлинг — беше намерен изоставен. В края на юни в Бърт Едуард получи вест от крал Джон, който беше избягал с Комъните. Шотландският крал със съгласието на своя безпомощен Съвет на дванадесетте предлагаше безусловна капитулация.

След четиримесечна война Робърт прекоси обратно със смесени чувства границата с Шотландия. Крал Едуард изпълни обещанието си и възстанови земите на клана Брус, взети от Комъните в навечерието на конфликта. При завръщането им лордът и рицарите от Анандейл и Карик ликуваха, но въпреки облекчението от връщането на именията им за Робърт беше трудно да празнува с хората си, когато влязоха в Анандейл. Реколтата лежеше на полето съсипана, а онова, което не беше унищожено от шотландската войска, беше оставено да гние на полето, без някой да се погрижи за него. Градовете и селата бяха безлюдни, тъй като много мъже и жени ги бяха напуснали, когато войската на Комъните пристигна с огън и меч. Лохмейбън все още съществуваше, защото войската се беше задоволила да опожарява и плячкосва земите около града. Обаче представляваше тъжна гледка. От замъка беше разграбено всичко ценно, гоблените бяха смъкнати, мебелите изпочупени, складовете за жито и вино опразнени. Навсякъде се усещаше миризма на пикоч и мястото беше осеяно с изпражнения, животински кости, празни чували и бурета. Като че ли там за кратко бяха престояли много хора, преди да продължат.

Засега обаче нямаше време да се заемат с почистването, защото скоро от крал Едуард се получи вест, че вика лорда на Анандейл и Робърт при себе си в североизточния град Монтроуз.

— Сър, дали да не починем малко?

Робърт вдигна глава, когато един от рицарите от Анандейл се обърна към баща му. Той самият се канеше да предложи същото. Обедната горещина беше започнала да става непоносима и конете отчаяно се нуждаеха от вода. Яздеше един от жребците си, докато Нес водеше Хънтър. Марджори, която лежеше в платнена люлка, провесена на гърдите на Катрин, беше започнала да проплаква.

— Не, почти пристигнахме — отвърна лордът, обръщайки се със самодоволно изражение към рицаря. — Искам да поздравя крал Едуард колкото е възможно по-скоро. Очаквам, че той има важни вести за мен.

Робърт погледна баща си. Жълтата му туника, украсена с червен кръст, изглеждаше още по-ярка на слънчевата светлина, а ризницата беше излъскана до блясък. Въпреки жегата върху туниката и ризницата си той носеше мантия от фин фламандски плат, поръбена с червена коприна. Потеше се обилно и потта се стичаше на струйки по лицето му. Над него беше издигнат високо флагът на Анандейл. Беше накарал знаменосеца си да го носи през всеки град и село, през които преминаваха от Лохмейбън до североизточното крайбрежие като при някакво кралско шествие. Робърт носеше върху туниката си герба на Карик, но не беше издигнал знамето си, което стоеше навито около дръжката в една от каруците. Когато баща му заговори, усети, че брат му се опитва да улови погледа му, но тъй като знаеше, че по този начин Едуард иска да му каже нещо, не спря да гледа право напред.

Продължиха да вървят и когато обядът премина в ранен следобед, пред очите им се показа голяма лагуна. Между нея и Северно море беше градът Монтроуз, издигащ се върху пясъчна ивица, а над къщите му се извисяваше замък. Отвъд стените на замъка, където покритите с шубраци поля граничеха със сиви пясъчни дюни, бяха издигнати много шатри като разноцветно море от платно. По средата на шатрите имаше голяма платформа, подобна на сцена.

Улиците в Монтроуз бяха пълни с английски рицари и войници. Докато яздеха през тълпите, повечето от хората, които Робърт чуваше да говорят, бяха англичани. По акцента им се познаваше, че са дошли в това шотландско пристанище от различни краища. Някои говореха ирландски, което му навя смътен спомен за Антрим. Други — уелски, предизвиквайки у него по-пресни спомени. Докато отрядът минаваше покрай една паянтова кръчма, стана сбиване. Един войник започна да налага друг, преди да ги усмирят. Няколко мъже пристъпиха напред, за да ги разтърват, а други ги насърчаваха. У войниците, изпълващи улиците, се забелязваше някаква разпуснатост. Тъпчеха се с храна и бира и крещяха на уличните певци да им пеят. Това не бяха мъже, изтощени от тежка война, които празнуват трудно извоювана победа. Бяха гуляйджии, дошли на пиршество. Гледката изглеждаше много по-различна от тази, на която Робърт стана свидетел след войната в Уелс. Как се стигна толкова скоро до това? Как се предаде Шотландия толкова бързо? Беше направо изумително, като си го помисли човек.