Робин Янг - Бунт

Той запристъпва нетърпеливо пред вратите на залата, докато гостите влизаха един по един вътре. Лордовете заеха местата си край централната маса, а техните рицари и придворни насядаха по пейките около другите маси. С Робърт бяха по-малките му братя Александър, Томас и Нийл и по-голямата му сестра Изабел. Когато влезе и последният мъж — младеж с изумително сини очи, който намигна на чакащите деца, Робърт направи опит да се вмъкне вътре, решен да намери място колкото може по-близо до дядо си. Спря го гласът на майка му:

— Тази вечер ще ядете в стаята си.

Остана като гръмнат. Внушителната, висока фигура на майка му, графинята на Карик, благодарение на брака с която баща му беше станал граф на тази дива област, се показа от тъмното в коридора. Буйната й черна коса беше навита на главата в сложни плитки, придържани от сребърна тел. Бялата й ленена рокля беше изпъната на корема, издут от десетото й дете.

Когато приближи, хванала за ръка едно едва проходило момиченце, погледът й се спря на Робърт:

— Чу ли ме?

— Но, мамо… — започна Изабел.

— Кажете лека нощ на баща си и дядо си и после веднага се качете горе. — Думите бяха казани на галски, което за децата означаваше, че разговорът е приключен. Майка им говореше галски само когато беше ядосана или се обръщаше към слугите. — Сега вървете — рече тя, преминавайки на френски, предпочитания език на съпруга й.

Когато влезе в пълния хол, където гостите тихо разговаряха, Робърт приближи баща си, седнал начело на масата. Опита се да улови погледа му, за да открие признаци на гнева, който би последвал, ако му бяха казали, че е прекъснал обучението си за деня. Графът разговаряше оживено с едър като мечка мъж, облечен в черни кожи. Робърт видя, че е от хората, пристигнали по-късно през деня.

— Лека нощ, татко — рече тихо той.

Графът го погледна, но продължи разговора. Като се питаше със засилващо се чувство на облекчение дали поради необичайните събития през деня в края на краищата Йотър не бе казал нищо на баща му, Робърт бързо премина към дядо си, седнал в другия край на масата. Лордът на Анандейл беше вдигнал на ръце малката му сестричка Кристин, влязла в залата, щапукайки с майка им.

— С какво я храниш, лейди Марджори? — попита старият Брус и с пъшкане остави детето на земята.

Графинята се усмихна топло на стария човек.

— А сега, тръгвайте! — рече тя и поведе децата си към вратата, където бавачката ги чакаше, за да ги придружи до горния етаж. Робърт продължаваше да се бави, надявайки се да остане, но баща му строго каза:

— Чу какво каза майка ти. Вън!

Лордът на Анандейл погледна Робърт, а после се обърна към графа:

— Сине, след теб момчето е глава на фамилията. Трябва да остане. — Старият човек се поклони леко на Марджори: — С твое позволение, милейди.

Преди графинята да успее да отговори, бащата на Робърт заговори отново:

— Глава на фамилията? — Тонът му беше рязък като удар с камшик. — На единадесет години е, а не може да се задържи на седлото с копие в ръка. Чудя се защо изобщо го пратих в Антрим, щом като това е резултатът от труда ми.

Бузите на Робърт пламнаха и той наведе глава, защото си помисли, че мъжете в залата може да видят колко е засрамен.

В действителност никой не го гледаше. Вниманието им беше насочено към двамата мъже в двата края на масата, вперили един в друг очи в мълчалива война, едните черни и гневни, студени като стомана и надменни, а другите леденосини и презрително присвити.

— Нямам нищо против Робърт да остане. — Графинята се приближи до мъжа си и сложи ръце на раменете му, за да го успокои.

Графът промърмори нещо, докато жена му се настаняваше на специално приготвения за нея стол, покрит с възглавници, но Робърт не го слушаше. Прехапа устни, за да прикрие усмивката си, когато дядо му посочи пейката най-близо до него. Трима мъже на нея, сред които беше и самият главен стюард по коронациите, се сместиха, за да седне. Робърт забеляза ревнивия поглед на брат си Александър и от това победата му стана още по-сладка. После другите деца бяха изведени навън. Огледа се наоколо, докато сядаше, и видя, че до него е синеокият младеж, който му намигна. Наведе леко глава в нещо средно между кимване и поклон, несигурен дали младият мъж заслужава обикновена любезност или дълбоко уважение. В отговор младежът му се усмихна.

— Лорд-стюард! — започна дядото на Робърт. Резкият му, авторитетен глас накара мъжете около него да млъкнат. — Бихте ли открили нашия Съвет, като споделите с моя син и лорда на Айлей новините от кралския дворец, които сега научихме? — каза той и кимна към подобния на мечка мъж, облечен в кожи, който разговаряше с графа. — Ангъс, в писмото до теб те уведомих за лошите вести, станали причина за събирането ни тази вечер, но има и други подробности, които не можех да рискувам да разкрия в него и…