Кэти Хикман - Диамантът на Венеция

— Да плува ли? — разпери невярващо пръсти Бочели. — В нейното състояние? И откъде по-точно? Най-близкият остров е на повече от сто левги оттук!

— Сигурно никой не се е сетил да я пита, нали? — изгледа го Мариам, позволявайки си лек сарказъм в гласа.

— Тя не говори — рече Бочели и сведе поглед. — Тя… не може да говори.

— Доколкото си спомням, казахте, че по тези места русалките носели късмет. Защо тогава просто не я задържите? — попита с искрено любопитство Мариам.

— Да я задържим ли? И как? Вярно, че амулетите би трябвало да носят късмет. Казват, че по-нагоре по брега имало и свещена горичка, обречена на тях. Но истинска русалка… — Сви рамене. — Никой не знае какво да прави с нея. Селяните се страхуват дори да я приближат. Досега да са я убили, ако не се страхуваха, че това ще им навлече още по-големи беди!

— Значи затова ни доведохте дотук, така ли? За да я вземем с нас?

— Да.

Мариам замълча. С периферното си зрение зърна малко облаче пясък и пръст, което вятърът подмяташе по нажежената от слънцето улица. Отвъд рибарските колиби морето беше толкова синьо, че чак чернееше.

— Вземете я с вас, моля ти се? Отведете я във Венеция!

Очите им се срещнаха.

— Ще ви дам и коня си.

С прилепнал от пот на гърба й жакет, Мариам се обърна и се насочи към лагера на жените, подслонили се под двете криви маслинови дръвчета.

— Цената ми е два коня, синьор Бочели! — подвикна му през рамо.

— Два коня ли?

— Сигурно искате да взема и бебето, нали?

Синьор Бочели имаше приличието поне да се престори на смутен. Промърмори си под нос нещо, което тя не чу.

— Значи разбрахме се, два коня! — отсече Мариам и кимна. — И ще ги отведа още довечера!

През ума на Елена минаха много неща, когато за първи път зърна момичето, но не изрече на глас нито едно от тях. Положиха я върху легло от възглавници на пода, където тя остана неподвижна, притиснала нежно дребното парцаливо вързопче до хилавите си гърди. Вързопчето издаде тихичък звук, подобен на мяукане.

— Има и бебе? — вдигна Елена очи към Мариам.

— Така изглежда.

— Горкото създание! — Тъжното лице на Елена стана още по-скръбно, докато съзерцаваше нещастното момиче. — Какво се е случило с нея?

— Никой не знае. Уловили я в мрежите си, някъде навътре в морето. Или така казва онзи мъж.

— И ти му вярваш?

— Да вярвам на Бочели? Разбира се, че не. Най-вероятно просто е била изоставена от съпруга си, от бащата на детето. А сега приказват, че била русалка и други подобни глупости.

— И се страхуват?

— Достатъчно, за да искат да се отърват от нея. Достатъчно, за да не сторят нищо друго, освен да й подхвърлят сурова риба.

Елена приклекна до момичето.

— Горкичката! — промърмори тихичко и я погали по главата. А после й заговори меко, сякаш беше животно в клетка. — Няма да ти сторя нищо лошо!

Но нямаше нужда да се притеснява. Момичето изобщо не помръдна. Не помръдна и докато събличаха мръсните й парцали, докато почистваха раните по китките й глезените й, докато миеха кривите й крака, докато я обличаха в чиста ленена дълга риза. Не направи никакъв опит да се съпротивлява, да ги изгони. Просто лежеше неподвижно, без да изрича и думица.

— Милата! — изрече Елена, когато приключиха. — Има мозък, колкото този на детето си.

— А тези парцали са годни единствено за огъня — добави Мариам и вдигна купчината от пода. Изведнъж измежду гънките изпадна нещо. Когато се наведе, за да го вдигне, видя, че е малка торбичка, направена от розово кадифе. — Откъде се появи това? — възкликна и го подаде на Елена.

— Откъде да знам? — сви рамене Елена. — Вероятно е било скрито някъде из дрехите й, сигурно зашито в подгъвите. Нямам представа. Отвори торбичката! Може да ни подскаже.

Мариам отвори торбичката и извади оттам твърд кръгъл предмет с размерите на яйце на дребна кокошка. Предметът беше увит в парче плат.

— Какво е това?

— Не съм много сигурна — отговори Мариам, докато развиваше плата. — Прилича на някакъв камък.

— Какъв камък?

— Просто камък. Обикновен, като онези, които се виждат на плажа — претегли го в ръката си. — Всъщност изглежда като камък, взет точно от този плаж… Какво става, Елена?

Докато Мариам оглеждаше съдържанието на торбичката, Елена беше взела бебето в скута си и беше започнала да го разповива от мръсните парцали. Внезапно обаче беше спряла и се беше втренчила в него. С всяка следваща секунда лицето й ставаше все по-бледо.