Кэти Хикман - Диамантът на Венеция

— Искате да кажете… нещо като парад на изродите ли? — попита предпазливо, обмисляйки идеята.

— Точно така! Да! — извика радостно Бочели. — Същото си мислех и аз! Виждам, че най-сетне разбираш! — И за първи път лицето на Бочели се озари от нещо, което Мариам взе за усмивка. — Ще натрупате цяло състояние! — допълни и потри многозначително пръсти.

Мариам сведе поглед към него. Извисяваше се с цели две глави над странния мъж. Дали той виждаше изражението в очите й? Тя искрено се надяваше да е така.

— Не, не мисля — смотолеви в отговор и отлепи един по един пръстите му от ръката си. — Все пак благодаря.

Бочели я последва до прашната улица. Слънцето се беше издигнало високо в небето и отразената от белите къщи наоколо горещина буквално я блъсна.

— Ама… тя е русалка, истинска, жива русалка! — чу го тя да подвиква след нея. — Допускаш грешка, голяма грешка ти казвам! — добави жалостиво.

С прималяло сърце Мариам си даде сметка, че на Бочели вероятно изобщо не му беше хрумвало, че тя може да му откаже.

— Щом е такава голяма грешка, тогава защо не го направиш ти?

Думите излязоха от устата й, преди да успее да ги спре. И не, тя не е русалка. Знаеш го не по-зле от мен. Тя е просто млада жена, чиито крака са били счупени. Само един бог знае как се е озовала в тази пустош.

След това Мариам тръгна бавно по улицата, потънала в размисъл. Познаваше много добре хората като Бочели. Сега я умоляваше, едва ли не се влачеше в краката й, но това нямаше да продължи дълго. Още докато вървеше напред, Мариам осъзна, че би било голяма грешка от нейна страна да му се опълчи открито. Знаеше, че трябва да изведе хората си бързо оттук. Докато той не се е обърнал срещу нея, по-точно срещу всички тях — нещо, което със сигурност щеше да направи. Замисли се как да изчетка егото му. По-скоро го почувства, отколкото го видя зад себе си.

— Освен това, синьор Бочели — изрече през рамо, — ние не разполагаме с пари да я откупим от вас!

— Пари ли? Ама ние не искаме пари! — отвърна задъхано той, опитвайки се да върви в крачка с нея. — Просто я вземате и толкова!

— Съжалявам, но не я искам.

— Ще ви дадем и кон!

Мариам се закова на място.

— Какво?

— Казах, че ще ви дадем и кон. Стига да я отведете оттук… — изломоти той, вече едва поемайки си дъх. — Това е единственото, за което ви молим!

Тя се вторачи отвисоко в него. Не/смееше да повярва на думите, които току-що беше чула.

— Ще ми дадете кон? — запита, чудейки се кои ли са тези „те“.

— Вашият кон е мъртъв — пауза… — Нали? — При тези негови думи Мариам усети по лицето си тънка струйка пот. — Как иначе ще си тръгнете оттук?

Тя усети как везните се накланят в негова полза. Извиквайки на помощ цялото си самообладание, Мариам не каза нищо — и изпита удовлетворението да види как блясъкът в очите на Бочели отново угасва.

— Накъде сте тръгнали? — обади се по едно време той, като вече вървеше в крачка с нея. Изведнъж беше станал разговорлив.

— Нагоре по крайбрежието — отговори неохотно тя. — Към Серенисима [2] Серенисима — прозвище на Венеция. Означава „пресветлата“. — Б.пр. .

— Венеция, така ли? — В гласа му се долови задоволство.

— В нашата работа всички пътища водят до Серенисима — отговори хладно Мариам.

— Виж какво — запя той нова песен, като заговори доверително, — селяните са уплашени. Това е истината — посочи с жест пустата улица. — Няма да се върнат, докато тя не се махне оттук.

— Уплашени от момиче със счупени крака?

— Момиче с… — започна той и за миг тя зърна в очите му нещо ново, нещо непонятно. — Е, да, разбира се, че е момиче, ама… — Помести се сконфузено. — Уловили момичето с мрежа. Всички си мислехме, че се е удавила, но… — поклати глава — тя не умря. Дори след като… след като бебето се роди.

— След като бебето… Тя има и бебе ? — възкликна Мариам и в този момент си спомни миниатюрното вързопче до момичето. Значи това било. Паная моу ! В името на Пресветата Дева! По-добре и двете да бяха мъртви, отколкото да са оставени на милостта на такива като Бочели! Тя изтри с юмрук потта от челото си и промърмори: — Горкичките!

— Ако питаш мен, това си е истинско чудо — промърмори Бочели и пак се помести сконфузено, не смеейки да я погледне в очите. — Ако не е чудо, значи е работа на дявола. Защо се изненадваш, че хората са така уплашени? В крайна сметка как изобщо се озова тя тук в това състояние? Изглежда напълно невъзможно!

— Е, и? — тросна му се Мариам, на която вече започваше да й писва от този разговор. — Очевидно може да плува. Не го намирам за невъзможно.