Кэти Хикман - Диамантът на Венеция

— Не знам защо ни доведохте в това чумаво село и не ми пука! Но въпреки това искаме да ни се плати за неприятностите, капито [1] Разбрахте ли? (ит.) — Б.пр. ? — Надяваше се той да не долови нотката на отчаяние в гласа й.

Синьор Бочели не отговори веднага. Като че ли се забавляваше да я кара да стои права пред него. Извади от кожената си торба огромна глава лук с размерите и цвета на щраусово яйце и заби с наслада зъби в нея.

— Брей, бях забравил колко си голяма, великанке! — изрече ухилено накрая, поклащайки глава. Мариам видя как парче от главата лук излетя от устата му и се приземи в нейните крака. Той проследи погледа й и допълни: — Брей, брей, брей, какви крака! Като на циклоп, а? Че и ръцете ти са същите! — Пак се ухили, поклати глава и довърши: — Но пък и колко си грозничка…

Мислиш, че не съм чувала и преди подобни обиди, а? Мариам го наблюдаваше строго, без да откъсва очи от него. Видя как сокът от лука се стече по брадичката му. И такива приказки, че и по-лоши. Много по-лоши. Това ли е най-доброто, на което си способен, миризлива, лъжлива гнида такава? Знаеш ли, че мога да смачкам черепа ти с голи ръце? Целият този монолог премина само в главата й. На глас нищо не каза. Просто си стоеше пред мъжа, в безформения си мъжки кожен жакет и ботушите, и го наблюдаваше, докато накрая глупавата му усмивка не изчезна и той не започна да се върти, смутен от нейното мълчание.

— Добре де, добре — смотолеви, оригна се и върна остатъка от главата лук в кожената си торба.

— Защо ни доведохте в това чумаво село? — повтори Мариам, на която започваше да й писва от синьор Бочели. — Тук няма феста , няма селски празник!

— Права си, тук няма празник. Но това село не е чумаво — изрече той, оглеждайки я с леко наклонена глава.

— Тогава какво е? Не ми харесва! — отсече Мариам и забеляза едно самотно куче да души из изоставените колиби. — В това място има… нещо странно.

— Никой ли не ти каза? Имам предвид в Месина?

— Какво да ми каже?

— Какво е това село.

Настъпи кратко мълчание. А после Мариам отбеляза с леко присветващи очи:

— Говорите с недомлъвки, синьор Бочели. Може би ще бъдете така добър да се доизясните?

— Виждала ли си нещо подобно? — отговори на въпроса й с въпрос мъжът и извади от торбата си малък блестящ предмет. Вдигна го на дланта си и й го поднесе. Мариам го взе и започна внимателно да го оглежда.

— Какво е това? Амулет някакъв ли? Прилича на странна риба…

— Да, амулет. Огледай го още по-добре!

Мариам пак се загледа в дребния предмет. Амулетът беше направен от сребро и всъщност не беше риба, а…

— Русалка! — възкликна внезапно.

Русалката висеше на сребърна верижка. Плуваше по гръб и надуваше рог. На главата си имаше корона, на опашката й висяха мънички звънчета.

— Виждала съм такива — каза Мариам, припомняйки си този нежен звън. — Видях ги при входа на селото, над каменния кръст. Само че тогава не осъзнах какво точно представляват.

— По тези места русалките от край време носят късмет. Подобни амулети можеш да видиш почти по цялото крайбрежие. Затова съм много изненадан, че досега не си ги виждала. А точно това село е въздигнало русалките в култ. Проблемът е — отбеляза притеснено мъжът и се помести сконфузено на мястото си, — че накрая се сдобиха с русалка. Имам предвид истинска.

Тя лежеше в едно от отделенията на близката конюшня — дребно вързопче със сплъстена коса. До нея се виждаше второ вързопче — още по-дребно и с още по-сплъстена коса. Първоначално Мариам я взе за умряла — толкова неподвижна беше. Но после, докато я наблюдаваха в пълно мълчание, тя повдигна ръка — толкова бледа, че сякаш бе направена от хартия — и раздвижи вонящия въздух. От откритите рани по китките и глезените й се надигна лениво рояк тлъсти черни мухи и почти веднага кацна обратно, за да продължи пиршеството си. Наоколо се разнасяше смрад от фекалии и развалена риба.

Мариам се дръпна с безстрастна физиономия. Беше видяла достатъчно.

— Ако това беше кон, щях да го застрелям — промърмори. После се опита да мине покрай Бочели, обаче той препречваше пътя й. — Пусни ме да мина! — сряза го тя.

— Вземете я с вас — изрече той. Беше толкова близо, че тя усети вонята на лук от устата му. — Може да я направите част от представлението си…

— Как по-точно, синьор Бочели? — възкликна Мариам, долавяйки жлъчта, надигаща се в гърлото й. — Та ние сме акробатична трупа!

— Можете да я показвате. Като… атракция… — Сложи ръка на рамото й и тя едва се сдържа да не го перне.