Кэти Хикман - Диамантът на Венеция

— Но не можем да тръгнем веднага! Все пак пътуваме от дни! — изтъкна Елена. Горещият вятър подмяташе и завързваше косата й. — Децата са много уморени, ние също… — Посочи към групата жени, събрани зад тях, а после и към коня: — А тази бедна стара кранта също не може да продължи без почивка.

Нещастното същество, което беше толкова болезнено слабо, че ребрата му се брояха, стоеше с ниско приведена, почти докосваща земята глава.

— Не ме интересува! Няма да останем тук и толкова!

Като направи знак на останалите в каруцата, Мариам метна поводите на коня през главата му и го поведе далече от селото, през песъчливата, гола ивица между рибарските колиби и морето.

В края на дюните конят се препъна и падна. И макар че Мариам започна да го бие с камшика си така, че по едно време се уплаши да не счупи собственото си рамо, скоро стана ясно, че горкото създание никога повече няма да се изправи на крака.

По-късно, когато останалите започнаха да устройват лагера в сенките на две стари, разкривени маслинови дръвчета насред ветровитата пустош, Елена се запъти към Мариам, която беше отпуснала гръб върху тясна ивица трева. В продължение на няколко минути двете седяха мълчаливо една до друга, загледани в морето пред себе си. Вятърът беше поутихнал и наоколо не се чуваше никакъв друг звук, освен тихото плискане на вълните по брега. Тук нямаше пясък, само тясна ивица ситни камъчета. Въздухът беше изпълнен с миризма на развала, на водорасли и на гниещи борове.

— Заповядай, хапни малко — обади се Елена и й поднесе комат хляб и бучка сирене.

Мариам отхапа. По устните й беше полепнала морска сол. Но след първата хапка се отказа и сложи останалото в кожената торбичка, която висеше на колана й.

— Е, както изглежда, все пак ще поостанем тук — изрече след продължителна пауза. Гласът й беше груб. Нито една от двете жени не спомена мъртвия кон.

— Знаеш, че трябва да работим, нали?

— Да работим ли? Паная моу! В името на Пресветата Дева, та тук няма никаква работа! — възкликна Мариам така, сякаш беше захапала лимон.

— Ама… ти нали каза… — погледна я косо Елена. — Ами празникът на селото?

— Няма празник.

— Как така няма празник? — не се отказваше Елена, опитвайки се да повдигне настроението на спътничката си. — Винаги има някакъв празник!

— Къде, тук ли? В този призрачен град? Как може да има празник, когато няма хора? — изтъкна Мариам и се огледа. — Крайно време е да погледнем истината в очите — измамиха ни!

Не че е първият път. Самотна група акробати е достатъчно зле, възприемат ги като крадливи цигани. Но трупа жени акробати, без съпрузи, без бащи, които да поддържат реда… е, това е против природата, така зная аз! — Горчилката в гласа й се засилваше. — Какъв по-лесен начин да им се присмееш, от този да ги изпратиш да гонят вятъра?! Сигурно онзи човек е решил, че просто нямаме късмет — онзи от Месина…

— За този човек, Мариам…

Обаче Мариам не я слушаше. Единственото, за което беше в състояние да мисли в този момент, беше мъртвият кон. Сигурно вече беше започнал да се разлага в тази жега. Мариам отпусна глава в ръцете си. Дали да не се опитат да го изядат? Или да го продадат за месо? Притисна с пръсти очите си, но толкова силно, че пред вътрешния й взор се разлетяха светли мушици. Загубата на единствения им кон бе за тях огромна катастрофа, за която тепърва щяха да започнат да си дават сметка. Първо трябваше да се опитат да се върнат в Месина, а единственият начин да го сторят бе пешком. Идването дотук им беше отнело три дни. Тя беше силната жена в трупата, по-силна и от трима мъже, взети заедно. Но дори с тази сила тя се съмняваше, че ще може да тегли каруцата през целия път. Може би… ако се завърже за тегличите… Сякаш за да накара главата си да замълчи, тя я притисна още по-силно с пръсти.

— Мариам! — разтърси я Елена, хванала я за ръката. — Мариам, слушаш ли ме?

— Какво…

— Той е тук!

— Кой е тук? — Мариам вдигна бавно глава от отпуснатите си ръце. Очите й се бяха насълзили.

— Мъжът, който ни нае! Онзи от Месина.

— Той е тук?

— Да, видях го!

— Виждаш призраци.

— Точно той не е призрак — отбеляза с усмивка Елена. — Говорих с него. Дойде в лагера. И сега е тук, чака ни. Точно това дойдох да ти кажа!

Завариха човека — някой си синьор Бочели — седнал на земята, сладко-сладко да похапва парче сух бекон между два резена хляб. Мариам, която не беше от приказливите, предпочете да не си пилее дъха за безсмислени обвинения, затова веднага отсече: