Рута Сепетис - Сол при солта

Кехлибарената стая, наричана някога Осмото чудо на света, е изчезнала през Втората световна война и е една от загадките на войната, която и досега не е разрешена. Била е видяна за последен път през 1944 година. Голям брой търсачи на съкровища са се опитвали да я намерят, като някои от тях са били сполетени от жестока съдба. През годините многократно са се появявали твърдения, че части от нея са били открити. Но къде точно се намира Кехлибарената стая? Налице са факти, според които животът на нацисткия лидер Ерик Кох е бил пощаден след края на войната, защото е разполагал с информация за местонахождението ѝ. Но дали истинската история е известна на някого? Разпространяват се слухове, че Кехлибарената стая е скрита в солна мина, в подземие на замък, в бункер в гората. Някои хора смятат, че е била натоварена на „Вилхелм Густлоф“.

За Втората световна война се разказват безброй истории. Съществуват документи, свидетелстващи за битки и политически събития, за вината и отговорността. В нея победи страданието, като засегна и двете страни и не пожали нито една от държавите, участвали във войната. Докато пишех този роман, ме измъчваха мисли за беззащитните деца и юноши — невинни жертви на преместването на границите, на етническото прочистване и на реваншистките режими. През Втората световна война са осиротели стотици хиляди деца. Изоставени или отделени от семействата си, те са били принудени да се борят сами с чудовището на войната, наследявайки скръбта и отговорността за събития, за чието възникване не са изиграли никаква роля. Някои от тях са станали обект на неописуеми зверства, други — на невероятни добрини от страна на напълно непознати хора. Избрах жанра роман за деца и юноши, за да покажа войната, видяна през очите на младежи от различни националности, принудени да изоставят всичко, което са обичали.

За много хора войната даде ново определение на думата „дом“ Лвов, родният град на Емилия, вече не е част от Полша, а се намира в пределите на Украйна. Източнопруските градове Тилзит и Кьонигсберг, с които е свързан Флориан, сега се наричат съответно Советск и Калининград и принадлежат на Русия. Големи територии от Източна Прусия са били присъединени към Полша. Литва, родината на Йоана, беше окупирана от Съветския съюз в продължение на повече от петдесет години, преди да възвърне независимостта си през 1990 година.

Всяка държава има своята съкровена история, съставена от безброй събития, съхранени от тези, които са ги преживели. Разказите за войната често се четат и обсъждат в целия свят от хора, чиито народи са били противници в битките. Историята ни раздели, но разказите, изследванията и мемоарите, които четем, могат отново да ни обединят. Книгите ни свързват и ни превръщат в глобална четяща общност и — което е още по-важно — в глобална човешка общност, полагаща усилия да извлича поуки от миналото.

Многобройни са факторите, определящи механизмите на запаметяване на историята и подбора на елементите, съхранени в колективното съзнание. Ако историческите романи събуждат интерес у вас, проучвайте фактите, историческите документи, разказите и свидетелските показания на участниците в събитията. Те представляват раменете, върху които се крепи историческата проза. След като съвременниците на събитията напуснат този свят, не бива да позволяваме истината да изчезне заедно с тях.

Моля ви, дайте им думата.

Проучванията ми, свързани с този роман, се основаваха на многостранно сътрудничество, което ме отведе в половин дузина държави. Вината за откритите в него грешки обаче имам единствено аз.

Клаус Петерсен от Дания работи с мен по този проект в продължение на повече от три години. Той четеше материалите, проучваше документите, правеше преводи на някои от текстове, които впоследствие използвах, и пътуваше до Копенхаген и Брюксел, за да се среща с мен. Безкрайно съм му благодарна за помощта и най-вече за приятелството.

Агата Напиурска от Полша беше първият човек, който изрази поддръжката си за тази книга. Отдадена на работата си и изпълнена с ентусиазъм, тя се срещна с мен във Варшава, Гдиня, Гданск и Краков и ме свърза с много хора и институции.

Преди повече от четирийсет години полските водолази Михал Ръбицки и Иежи Янчукович са бил първите изследователи на потъналия „Густлоф“. За да започнат да се гмуркат, е било необходимо разрешението на съветските власти. Михал и Иежи се съгласиха да ми съдействат и прекараха безброй часове с мен в Гданск, където ме запознаха с подробности за трагедията и гробището на дъното на морето, които никога няма да забравя. Михал Ръбицки и Дорота Миерославска ми помогнаха да проследя стъпките на милионите емигранти, които са бягали, за да спасят живота си. Изминахме заедно пътя на бежанците през предишните територии на Източна Прусия (сега те са част от Полша) до лагуната в Толкмицко, Фромборк (Фрауенбург) и Нова Пасленка. Те ме заведоха на пристанището в Гдиня (Готенхафен), за да проуча материалите от заминаването на „Вилхелм Густлоф“ и изпълнението по региони на операция „Ханибал“. Михал изготви снимковия материал от изследването, а Дорота ми показа магията и любовта, които Полша излъчва. Създаването на тази книга не би било възможно без тях.