Рута Сепетис - Сол при солта

А после настана тишина. Дълго чаках и се ослушвах. Морякът, който се беше провъзгласил за герой, беше мъртъв.

Бях сама.

Отново.

Прегръщах раницата и пеех на Халинка в мрака. Понякога виждах неща, които плаваха покрай мен. След известно време вълните се успокоиха и ме залюляха в прегръдките си. Придремвах и се чудех още колко часа остават до изгрева. Представях си как слънцето ме затопля и ми показва къде съм.

Трябваше да почакам още малко.

Беше много тъмно. Усещах тялото си отпуснато, но тежко.

Бях много уморена.

Дишането ми се забави и стана по-тихо. Никога не се бях чувствала толкова сънлива.

Изведнъж забелязах нещо. Примигнах леко. Това, което бях зърнала, все още беше там. Да. Приближаваше се по водата към мен и ставаше все по-ярко.

Светлина.

Флориан беше прав. Светлината идваше от кораб. Пътниците в лодката с последни сили размахваха ръце, за да попаднат в обсега на прожектора, чиито лъчи обхождаха водата. Флориан се премести, за да започне да гребе и да насочва лодката към спасителния кораб.

Бебето се размърда. Безпризорното момченце вдигна поглед към мен.

— Един кораб е дошъл да ни вземе — казах му.

— Опи на него ли е? — попита то.

Няколко моряци започнаха да размотават и да спускат плетена мрежа по борда на кораба. Нямах представа дали ще ми стигнат силите да се изкача по нея. Ръцете ми бяха станали безчувствени от студа.

— Добър катерач ли си, Клаус? — попита Флориан безпризорното момченце.

Момченцето кимна.

Лодката се завъртя и подскачайки силно, застана успоредно на кораба. Краката на Флориан все още бяха в нея, а ръцете му придържаха мрежата. Двама моряци слязоха долу, за да помагат на хората.

— Имаме новородено бебе — каза им Флориан.

Единият от моряците взе бебето от мен и го понесе нагоре. Децата се изкачиха първи, последвани от възрастните пътници. Опитах се да проверя пулса на онези, които все още бяха в лодката. Петима от тях бяха без палта и бяха починали от хипотермия.

Скоро останахме само двамата с Флориан.

— Тръгвай — каза ми той. — Аз ще бъда плътно зад теб.

Пръстите ми бяха премръзнали. Не можех да ги движа.

Изкачвах се, като пъхах лактите си в дупките между въжетата и изтласквах тялото си с крака. Бях почти стигнала до горния край на мрежата, когато кракът ми изведнъж се подхлъзна, отплесна се назад и ритна нещо.

Чух, че Флориан извика. Изпищях и усетих, че мрежата се разклати силно.

Морякът на палубата протегна ръце и ме хвана.

— Продължавайте да се изкачвате — заповяда ми той. — Не поглеждайте надолу.

— Флориан! — изкрещях. Не последва отговор. — Флориан!

Морякът се надвеси над борда, сграбчи ме за раменете и ме изтегли върху люлеещата се палуба на кораба. Обърнах се и погледнах надолу.

Флориан беше изчезнал.

Започнах да падам, а черната, мразовита вода прииждаше към мен. Опитах се да се уловя за мрежата. Тялото ми се завъртя. Рамото ми изпука и се извади от ставата.

Усетих, че изпускам мрежата.

Пръстите ми се плъзнаха по въжето и аз паднах в морето. Ледената вода се вряза в мен, сякаш безброй ножове пробиха кожата ми. В гърдите ми се надигна болка и обхвана ръката ми. Тялото ми пропадаше все повече и повече.

Бях дезориентиран.

Около мен беше тъмно.

В коя посока беше нагоре? Къде беше повърхността на водата?

Задушавах се, виеше ми се свят.

Изведнъж чух глас, който проникна до мен през водата:

— Ритай! Ритай с крака!

Тя крещеше на мен. Гласът внезапно започна да се чува ясно, беше топъл и истински, звучеше в двете ми уши.

— Ритай с крака!

Трябваше да се изтласкам нагоре. Да, добре.

Нагоре.

Главата ми се издигна над водата. Отворих уста и започнах да се давя от нахлуващия в дробовете ми въздух.

— Ето го! — извика един моряк.

Болката пронизваше рамото ми, докато моряците ме издърпваха на сала.

Моряците го качиха на сала.

— Флориан! — изпищях и се опитах да се прехвърля през борда.

— Останете на мястото си! — заповяда ми морякът, който ми беше изтеглил на палубата. — Извадиха мъжа от водата.

Флориан вдигна очи. Направи ми знак да го чакам горе. Двамата смели моряци, шито бяха скочили във водата след него, го подпираха, докато се изкачваше по мрежата. Преметнаха го през борда и той се стовари върху пода на палубата.

Безпризорното момченце се хвърли върху него и се разхлипа.

— Добре съм, Клаус. Просто съм малко мокър и измръзнал.