Рута Сепетис - Сол при солта

— Трябва веднага да го затоплим — казах.

Тръгнахме с моряците, които ни поведоха към трюма.

Бързо свалих леденостудените му дрехи и го завих с едно голямо одеяло.

— Не си представях точно така тази част — промълви той и се усмихна.

— Тихо! — прошепнах.

Загърнах го още по-плътно с одеялото и го целунах. Моряците му дадоха сухи дрехи.

Около нас тичаха хора, пищяха и плачеха за близките си, които бяха загубили. Някакъв мъж полудя, започна да си скубе косата и непрекъснато говореше за някакъв вагон с пилета.

Един моряк се движеше между пътниците.

— Какъв е този плавателен съд? — попита го Флориан.

— Намирате се на германски миноносец Т-36.

Под кораба избухна взрив. Хората се разпищяха.

— Запазете спокойствие — каза морякът. — Изстрелваме дълбочинни бомби. Руските подводници продължават да кръстосват морето.

Подводници. Все още ни грозеше опасност.

Дадоха ни горещи напитки и супа. От топлината измръзналите ми ръце започнаха да ме смъдят. Безпризорното момченце плачеше, защото изпитваше болки в краката и ходилата си. Плачеше и за опи . Бебето плачеше за Емилия. Настанихме се на пода и се завихме с купища одеяла. Притискахме се един към друг, за да се топлим.

Флориан се пресегна и хвана ръката ми.

— Чух те — прошепна.

— Какво?

— Докато бях под водата. Извика ми да ритам с крака. Благодаря ти.

Вдигнах очи към него.

За какво говореше той?

Йоана лежеше с глава върху рамото ми и държеше бебето в прегръдките си. Момченцето спеше, сгушено под мишницата на здравата ми ръка. Смелият спасителен екипаж действаше организирано, като обикаляше с кораба и вадеше хора от водата.

Допреди малко бях сигурен, че ще умра.

Бебето спеше. Къде беше полякинята? Дали я бяха качили на кораба? Погледнах към спящото момченце. Документите му и адресът в Берлин бяха у Хайнц.

Хайнц.

Нашият поет на обувките, нашият приятел. От. Помъчих се да потисна надигащата се у мен тъга.

Моряците се движеха сред спасените пътници, разговаряха с тях, задаваха им въпроси и ги напътстваха. Йоана отвори очи и погледна към мен.

— Питат всеки за името и личните му данни — прошепна. — Казват, че пътуват за град Засниц, който се намира в Германия, на остров Рюген — добави и стисна ръката ми.

Наведох се и я целунах по главата. После се облегнах на стената и затворих очи.

Моето име и моите лични данни.

Кой бях аз?

Погледнах към Йоана и децата.

Кой исках да бъда?

Дантеленото перде се вееше върху кухненския прозорец. Ветрецът отнасяше надалече старите грехове и снежинките на тъгата. Слънчевите лъчи струяха през прозореца и разпръскваха светлина през буркана с кехлибарен мед върху перваза. Потопих пръсти в хладината на торбата, извадих шепа брашно, поръсих с него масата и започнах да разточвам тестото. След посещението си в синагогата Рахел и Хелен щяха да дойдат у нас да пием чай. Приятелките ми щяха да се зарадват много на любимите си понички със сладко от рози. Татко щеше да си хапне от тях на закуска.

Зърнах някаква сянка отстрани на бюфета.

— Виждам те, Халинка.

Засмях се. Дъщеря ми надникна от скривалището си.

— Защо се промъкваш толкова тайно? — попитах я.

— Искам да ми приготвиш от хляба на феите — отвърна тя и се изсмя звучно.

Дъщеря ми беше красив шепот. Само ако можех да я извикам в представите си, моята малка птичка винаги щеше да бъде с мен.

— Вземи си чиния — казах ѝ.

Тя изтича до бюфета и се върна с чинията, като вече се облизваше.

Отрязах дебела филия хляб, докато тя ръсеше захар върху чинията. Намазах я с масло и ѝ я подадох. Халинка я притисна леко откъм намазаната с масло страна в захарта. След това я обърна бавно и обели кората, като внимаваше да не падне нито едно кристалче захар.

Занесе филията до отворената задна врата на кухнята, която водеше към неоградения двор и дивите цветя. Тъкмо се бях заловила отново с разточването на тестото, когато дъщеря ми заподскача покрай мен.

— Мамо, те се върнаха!

Изхвърча на двора, а силуетът ѝ изчезна сред блестящата слънчева светлина.

Изтичах до вратата точно навреме, за да видя щъркелите, които се рееха над къщата.

— Видя ли ги, Емилия?

Кимнах и обърнах глава по посока на гласа.

Моята красива майка идваше към мен по тревата заедно с братчето ми.

— Видя ли ги, скъпа? — прошепна. — Те се върнаха у дома.

Мама се усмихна широко. Целуна ме, подаде ми буркан със сладко и влезе в кухнята. Облегнах се на топлата каса на вратата и потънах в прегръдките на златистата жарава.