Рута Сепетис - Сол при солта

— Дали някой ще дойде за нас? — попита отново Йоана.

— Да — излъгах. — Някой ще дойде за нас.

При положение че в района имаше руски подводници, корабите вероятно щяха да се отклоняват от курса си и да се стараят да ни избягват.

Всичко беше в раницата ми — документите ми, подправеното писмо, бележника и лебедът. Какъв беше смисълът на бягството и криенето, на лъжите и убийствата? Безкрайният кръг на отмъщението ми се свеждаше до следното: отвръщах на болката, причинявайки болка. Защо го правех?

Странният моряк не беше успял да се добере до спасителна лодка. Не бяха останали лодки. Погледнах към ботушите си. Токът беше здрав. Дали картата и ключът все още можеха да се използват? Нима вече имаше някакво значение? Водата бавно се просмукваше през една цепнатина в пода на лодката. Ценното съкровище щеше да отиде на дъното на Балтийско море.

Аз също.

Може би над Кехлибарената стая наистина тегнеше проклятие.

През дългите седмици, докато бягах, си бях представял какво ли не. Бях размишлявал върху начините, по които бих могъл да умра. Всички бяха грозни, страховити. Внимателно бях кроил планове за собствената си защита, за избора на оръжие, с чиято помощ бих бил в състояние да се спася. Но това, което се случваше в момента, никога не ми беше минало през ума. Как да се защити човек от продължителната, непоносима агония, предизвикана от факта, че е невъзможно да се пребори с морската стихия?

Черната вода се плискаше в борда на лодката. Снегът се сипеше върху нас. В притихналия мрак Флориан започна да ми разказва за себе си. Разказа ми за майка си; сподели с мен, че тя много му липсва, че съжалява за грешките, които е допуснал по отношение на баща си. Говори за много хора и за много места.

Правеше го, защото знаеше, че скоро ще умрем.

Аз си мислех за майка си, която търпеливо ме чакаше и се притесняваше за единствената си дъщеря, която може би беше единственият оцелял член от семейството ѝ. Как ли щеше да научи новината? Всички бяха чували историите за големите кораби „Титаник“ и „Лузитания“. Погледнах към водата, където плаваха безшумно хиляди трупове. Това беше нещо много по-голямо. На борда на „Густлоф“ имаше над десет хиляди души. Ужасяващите подробности около потъването на кораба щяха да бъдат поместени във всички вестници по света. Трагедията щеше да бъде анализирана години наред, щеше да се превърне в легенда.

Седях, прегърната от красивия крадец, а двамата бяхме заслонили с телата си сирачето и новороденото бебе. Мислех си за Емилия, която стоеше на палубата на „Густлоф“ в ледения вятър и подаваше бебето си на Флориан. Погледна към нас, а русата ѝ коса са развяваше изпод розовата шапка.

Само още един човек.

Така беше казал морякът.

Повечето хора щяха да се борят да бъдат този „един човек“. Щяха да настояват да бъдат този „един човек“. Емилия обаче беше бутнала безпризорното момченце в лодката, жертвайки себе си заради него. Къде беше тя сега? Дали беше успяла да се качи на някоя лодка? Мислех си за уплашената, но храбра Емилия и се разплаках.

Нуждаех се от майка си. Майка ми обичаше Литва. Обичаше семейството си. Войната ѝ беше изтръгнала последната любов. Дали щеше да узнае ужасните подробности за нашите страдания? Дали новината щеше да стигне до родния ми град Биржай, до тъмния бункер в гората, където се предполагаше, че се крият брат ми и баща ми?

Йоана Вилкас, вашата дъщеря, твоята сестра. Тя е сол при солта.

Лодката се носеше в мрака, подскачайки по вълните. Една жена съобщаваше колко е часът на всеки трийсет минути. Вече не се чуваха плисъци, а само тих плач. Седяхме, а снегът продължаваше да пада от безкрайното небе.

Чакахме.

Бяхме престанали да гребем.

Усетих лицето на Флориан в косата си. Той ме целуваше. Целуна главата ми, ухото ми, носа ми. Вдигнах очи към него. Той обгърна лицето ми с дланите си.

— Виждам някаква светлина — прошепна. — Към нас се приближава кораб.

Скъпа Ханелоре,

Новините са мрачни, нощта е много студена. За да се стопля, си мисля за лятото в Хайделберг. Виждам те там. Виждам тъмната ти коса върху плътно прилепващия до тялото ти червен пуловер. У дома виждах много неща, но повечето хора не отдаваха заслуженото на наблюдателната ми природа. Наивната ми майка например твърдеше, че от мен ще излезе добър пекар. „По какво съдим за човека…“ В момента не си спомням останалото. Хората знаеха, че имам мисли, но не искаха да ги чуят. А аз имах не само мисли. Имах теории, планове. Спомняш ли си как започнах да ти говоря за тях на тротоара? Ти до такава степен се вдъхнови, че избяга, вероятно за да ги споделиш с хората.