Цончо Родев - Черният конник

Симеон пристъпи напред. Къдравата му брада трепереше от вълнение.

— Заклевам се пред тебе, татко, пред народа и пред бога — високо произнесе той, — че няма да измамя доверието ти и ще посветя живота си за прослава на нашата родина.

Няколко неуверени гласа извикаха „Да живее княз Симеон!“ но множеството остана хладно и сдържано, дори някои се обадиха достатъчно високо, за да бъдат чути: „А Черноризец Храбър?“

Владимир, който досега не вдигаше поглед от земята усети скритото недоволство на народа и изправи глава. Подигравателна усмивка сви ъглите на устните му.

— Искам и аз да кажа нещо — обади се той. — Баща ми започна много лесно да сменя короните от главите на людете, а никой, нито боговете, нито нашите обичаи, не му дава това право. Той иска да даде българския престол на брат ми Симеон. Добре. Но нека да се спази обичаят!

Боилите се разшаваха нервно — те вече бяха разбрали накъде клони Владимир с думите си.

— А обичаят е известен — продължи той, като повиши глас. — Още от времето на Авитохол е прието в подобни случаи чрез двубой да се решава кой е по-достоен да води българското племе. Нека и сега мечът определи по-достойния…

Старият княз погледна изпитателно към боилите, сякаш търсеше от тях подкрепа в трудния миг, но всички, дори и верният Есхач, отвърнаха очи от него — те знаеха обичая и не желаеха да излъжат. Обърна се към множеството, което дебнеше всяка дума и всеки жест, но никой не се обади — народът уважаваше Симеона като човек праведен и скромен, но същевременно всеки искаше князът да бъде силен, да бъде истински вожд не само в мир, но и в бран.

Пред двореца бе настанала такава тишина, като че ли нямаше нито една жива душа. И изведнъж всред мълчанието се разнесе спокойният и ясен глас на Симеона:

— Владимир е прав. Аз съм готов да изпълня обичая.

— Не! — извика гръмко Есхач.

— Не! — обади се и Наум. — Ти си божи служител и за тебе не е позволено да вдигаш меч.

— Да — възрази Симеон. — Онзи, който ще води народа към слава и добруване, трябва да може сам да застане срещу меча.

Борис не бързаше да каже думата си. Есхач се приближи до него и му зашепна възбудено:

— Господарю, не позволявай! Откажи! Не позволявай да пролеят невинната кръв на Симеон.

— Не може другояче, Есхач. Трябва да се бият.

— За да победи Владимир и да започне всичко отначало ли?

— Ако не се съглася, народът ще се разбунтува. — Старецът беше странно спокоен. — Симеон е прав: страхливец не може да бъде вожд на българското племе.

Есхач се отдръпна. Лицето му бе станало пепеляво. Борис мълком огледа още веднъж събрания народ и кимна с глава в знак на съгласие. Но в този миг от тълпата се отскубна една девойка и се хвърли в краката на стареца.

— Господарю и татко, не се съгласявай! Симеон ще бъде убит!

Но на тези думи отговори сам Симеон:

— Отдръпни се, Кремено. Никой не може да предотврати онова, което е написано в книгата на съдбата.

— Не искам да се биеш! — ридаеше Кремена. — Не искам!

Симеон не я слушаше повече. Той направи знак на дядо Продан и високо му поиска да донесе меч и шлем. От един стоящ наблизо воин Владимир също взе шлем и меч и с опитна ръка размаха оръжието, за да провери тежестта му. Наоколо бе толкова тихо, че свистенето на меча се разнесе над цялото множество.

— Прочети си молитвата — насмешливо се обърна Владимир към брата си. — Християните се молят пред смъртта си.

Симеон не отговори. Той стоеше неподвижно и със странен огън в очите наблюдаваше Кремена, която хлипаше на гърдите на баща си.

След малко се появи дядо Продан и подаде на Симеона един черен шлем с метална грива отгоре и подвижна маска за очите.

— Шлемът на Черноризец Храбър! — извика някой.

Тогава усмихнат, тържествен, Борис приближи с нетърпеливи крачки до сина си, махна черното му расо и пред смаяните очи на народа се появи висок левент, облечен в черна ризница със сребърен лъв на гърдите. А Симеон дръпна брадата си и тя се отлепи, като откри едно силно и мъжествено лице. Едва тогава сложи шлема, но за пръв и единствен път не смъкна маската пред очите си.

— Симеон е Черноризец Храбър!

— Ето кой бил черният конник!

— Да живее Симеон! Да живее Черноризец Храбър!

— Да живее!… Да живее!…

Хиляди гърла подеха тези викове и старопрестолният град слисано потръпна.

Лицето на Владимир стана по-бяло от каменните стени на двореца. Той загуби самообладание и неволно отстъпи крачка назад:

— Не… не може да бъде…