Цончо Родев - Черният конник

Никой не мислеше да си отива.

Труповете на падналите воини бяха отнесени и на площадката пред двореца, около която множеството бе сключило плътен обръч, стояха главните герои на събитията — обезоръженият Владимир, Наум, подмладеният от битката Есхач, Мостич, Лазар, който още не желаеше да се раздели със своята тояга. Дори Симеон бе решил да напусне своето усамотение и бе застанал настрана в своето дълго избеляло расо. Липсваше само един — Черноризец Храбър. Щом битката се пренесе в ходниците и залите на двореца, той сякаш потъна в земята. Напразно воините го търсеха из целия Вътрешен град. Напразно глашатаи викаха до прималяване неговото име по всички кътчета на двореца. Напразно го дириха между онези, които бяха дали живота си за победата. Черноризец Храбър беше изчезнал.

Изведнъж се разнесе вик. Няколко воина се показаха от вратата на двореца и върху раменете им се крепеше беловласият княз Борис. Калпаци и шлемове полетяха към небето. Мечове, алебарди, коси и сърпове се издигнаха нагоре за поздрав. Людете пристъпиха напред — всеки искаше да приближи до княза, да го поздрави за победата, да му изрази радостта си. Воините го пренесоха сред множеството. Борис говореше нещо, но думите му потънаха и се стопиха във всеобщата гълчава.

Най-сетне му позволиха да слезе на земята. Симеон се приближи до баща си и двамата заговориха оживено. Толкова голям бе шумът наоколо и толкова напрегнати бяха лицата на бащата и сина, че никой не можа да разбере дали взаимно се поздравяваха за успеха или отново спореха и се караха.

После Борис се изкачи по стъпалата на двореца и оттам се обърна към народа. Неговата висока и слаба осанка се открои ярко между белите колони. Гласът му, станал дрезгав от годините, бе още достатъчно висок, за да достигне и до най-далечните слушатели.

— За първи път от четири години — започна той — аз мога да се обърна към тебе, народе мой, със свещената дума: братя! Защото, след четири години ежби и раздори в тази земя, завладяна от храбрата орда на Испериха, най-сетне днес възтържествуваха братството и сплотеността. Онова, което мечтаеше страшният Крум, което вещаеше великият Омуртаг и което аз се опитах да създам, го осъществихте днес вие и вашите корави воински десници.

Между тълпата премина одобрително шумолене. Есхач, суровият и кален в премеждия Есхач, избърса една появила се в очите му сълза.

— Владимир се показа недостоен за великото призвание да бъде вожд на един така славен народ, като народа на българските славяни — продължи старият княз. — Той презря славянската титла княз и се нарече пак хан. Той се отрече от името си Владимир и взе старото Расате. Но той извърши и нещо по-лошо. Владимир поруга братството между славяни и българи и изправи брат срещу брата. Колко честни домове бяха изпепелени в Плиска? Колко невинна кръв се проля? Всичко е негово дело. Затова, аз, предишният княз Борис и божи служител Михаил, не мога да имам милост към него, макар че ми е син. Със силата на онази власт, която бог и моите славни предци са ми дали и която вие днес ми възвърнахте, аз му отнемам княжеския сан и повелявам да бъде затворен на моето място в тъмницата, докато реша каква да бъде съдбата му.

За втори път хората зашумоляха одобрително, но никой не отмести поглед от беловласия старец. Сега трябваше да последва най-важното и най-интересното — кого щеше да короняса Борис за княз. По-голямата част от събралите се люде мислеха, че Борис отново ще заеме престола на българските князе. Други очакваха да бъде коронясан Симеон. И само най-разпалените глави вярваха, още, че е възможно да запази короната за Черноризец Храбър.

Борис се забави и полека огледа сбрания наоколо народ. Дали търсеше между тях стройната фигура на черния конник? Или се стремеше да отгатне тайното желание на всеки един? Или пък най-сетне се стремеше да разбере как ще бъде приет изборът, който той вече беше направил?

Старецът издигна окръженото си от бяла коса и брада лице и рече ясно:

— За княз на славяно-българското княжество оставям Симеон!…

Укорително мърморене посрещна тези думи, мърморене, в което имаше и неодобрение, и порицание, и глуха враждебност.

— По род Симеон заслужава княжеската корона — продължи Борис, но гласът му като че ли бе загубил част от предишната си твърдост, сякаш сам не бе сигурен дали не извършваше грешка и несправедливост. — Но като му давам короната, която е стояла на главата на Испериха и Кардама, на Крума и Омуртага, аз го предупреждавам и заявявам пред целия народ, че и него ще постигне Владимировата участ, ако само в него отстъпи от Христовата вяра и от великото единство на славяни и българи 53 53 Според западния хронист Регино, прюмски абат, съвременник на Бориса и Симеона (умрял в 915 г.) княз Борис е казал, че „и него (т.е. Симеон) ще постигне братовата му участ, ако той само в нещо отстъпи от истинското християнство“ (Reginonis Prumiensis Chronicon. Pertz Mon. Ger. t. І). .