Иван Ефремов - Атинянката Таис

Кладата се издигаше на издатината под стената на западната височина, почти срещу дома на Егесихора. Таис се изкачи на височина пет лакти, в ъгъла на кладата, и застина в прощална тъга, гледайки за последен път прекрасните лица на преждевременно загиналите скъпи хора. В пълно бойно въоръжение стояха наоколо другарите на Менедем — мълчаливи, мрачни, настръхнали, с наведени напред копия. Преди един час те бяха погребали своя стратег до стената на малкото елинско гробище на източния бряг на Нил. Ридаеха робините на двете хетери със сдържани викове, както подобаваше в Елада. Бързо бяха отстранили двама слуги, които бяха започнали да вият по египетски обичай. Сега само резките вопли на дървените погребални флейти-гингри нарушаваха неспокойната тежка тишина. Жрецът се готвеше да извърши последното възлияние и тихо отправяше молитва към владетеля на подземното царство. На почтително разстояние стоеше огромна тълпа мемфисци — поклонници на златокосата укротителка на коне и обикновени любопитни.

Лицата на Егесихора и Менедем изглеждаха прекрасни. Леко привдигнатите вежди на спартанката ѝ придаваха несвойствено за нея изражение на мило недоумение. А Менедем се усмихваше с онази тиха усмивка, която бе изпратил на Таис с последния си дъх.

Таис още не беше успяла да осъзнае колко дълбока е загубата ѝ.

Сега тя най-остро от всичко чувствуваше изчезващата красота на своите близки, които лежаха на общо погребално ложе, подобни във всяко отношение на древните герои на Елада.

Тя се озърна. Редиците на спартанците продължаваха да стоят неподвижно, воините бяха отправили очи към загиналите. С един скок атинянката слезе от кладата. Веднага ѝ подадоха запален факел. Тя го вдигна високо над главата си и замря за миг. Воините, предавайки копията си през един на своите другари, започнаха да взимат насмолени пръчки, да ги палят от мангалите, които димяха в четирите ъгли на кладата.

Таис заобиколи кладата, спря край главите на покойниците и пъхна факела под купчина тънки кедрови трески. Почти невидим от слънцето пламък полъхна горещо, издигна се до края на носилката и се изви с рядък синкав дим. Лаконските воини бързо подпалиха кладата от всички страни, запращяха конските гриви и опашки, разнесе се рязка миризма на запалена коса. През танцуващия пламък Таис погледна за последен път към мъртвите. Стори ѝ се, че Менедем размърда ръка, сякаш се прощаваше, и атинянката се извърна. Като спусна над лицето си лек египетски шал, който служеше тук през лятото вместо наметало, Таис, без да се обръща, тръгна към дома си, придружена от Хезиона.

Утре, когато изстине жарта от огромната клада, спартанците ще съберат пепелта от телата на Егесихора и Менедем, смесила се с пепелта от нейните коне, и ще я хвърлят в средата на Нил, който тече към Вътрешното море, на чиито северни брегове бяха израснали и двамата. А един ден по-късно спартанците Ще отплуват надолу по реката към Навкратис, откъдето минава пътят им към Лакедемон. Спартанците настояваха Таис да замине с тях, но хетерата отказа. Тя не можеше веднага да тръгне от Мемфис. Пък и сега нямаше за какво да се връща в Елада. От Атина идваха тревожни слухове за вълнения, предизвикани от речите на Демостен, и целият елински свят, разтревожен от нечуваните победи на македонския цар, сякаш се готвеше да тръгне на изток в по-рано забранени предели.

Пет дни Таис не излезе никъде. Тя лежеше просната по очи в полумрака на спалнята, и допускаше при себе си само Хезиона, която се мъчеше да накара господарката си поне малко да хапне. Приятелските чувства към тиванката, които укрепваха лека-полека, въпреки нарочното старание на Хезиона да се държи като прислужница, сега в тези горчиви дни се усилиха и се превърнаха в истинска привързаност. Трудно беше да не обикнеш смелата, чиста и красива дъщеря на Беотия.

Едва на шестия ден вечерта Таис излезе от къщи, за да отиде в храма «Нейт». Но с огорчение узна, че делоският философ и неговият ученик-поет са заминали. Мемфис, който уж се развълнува от тройното убийство, бързо го забрави: новите събития, свързани с приближаването на Александър, занимаваха еднакво и елини, и египтяни.

Таис нае кон за Хезиона и сега почти всеки ден те правеха далечни разходки на коне. Таис дресираше Салмаах. Хезиона никога не мислеше, че е възможна такава ловкост и такова взаимно разбиране между ездачка и кон. Таис обичаше да се спуска по невъобразими стръмнини из пясъчните урви на нилските брегове. Салмаах слизаше, като подгъваше задните си крака, а ездачката се отмяташе назад и докосваше с тила си задницата на коня; коленете на Таис се събираха върху високата холка. Струваше ти се, че след миг конят ще се преметне презглава, ще полети надолу и ще изпочупи костите на ездачката. Отстъпвайки пред молбите на Хезиона, Таис избираше удобна равна площадка и се залавяше с танци. Хезиона привързваше своя кон, заставаше в края на площадката и запяваше провлачено тесалийска мелодия, като си съпровождаше с удари върху малко дайре. Салмаах отначало се противеше, докато след няколко дни разбра какво се иска от нея. Чувството за ритъм е вродено у всички породисти коне, то се е създало в течение на милиони години приспособяване към правилен бяг. Без отсечен ритъм не може да се издържи продължителен тръс. Ударите от копитата на добрия бегач трябва да приличат на отмерения звън на капки от клепсидра — воден часовник. Необходимостта от ритмично темпо се отнася и за човешкия бяг. То е необходимо навсякъде, където от живото тяло се изисква продължително напрежение и особена издръжливост.