Иван Ефремов - Атинянката Таис

Таис, разтърсвана от треска, разстла част от вълната върху чакъла и след като трудно се настани на това необикновено ложе, опита да се покрие. Едва доловимото плискане на вълните я приспиваше…

Тя се събуди от студ, чувствуваше болка от впилите се в тялото камъчета. Миришеше на овца, черната вода в басейна изглеждаше нечиста, косите ѝ бяха разбъркани и сплъстени от соления душ. Таис вдигна глава и видя, че небето е загубило кадифената си чернота и започва да посивява. Спомнила си заповедта на делосеца, тя събра вълната накуп, внимателно разтри изтръпналото си тяло и тръгна към подземието. Усещаше глад, устата ѝ беше пресъхнала, струваше ѝ се, че е много мръсна. Таис недоумяваше. Нима в тези тъй прости неудобства се състоеше изпитанието за посвещение? Посвещение в какво? Внезапно атинянката си припомни, че философът не беше ѝ казал нищо за това. И тя нищо не попита, обзета от детинско доверие към чудния старец. Щом той смята за необходимо да я посвети, значи, така трябва! Но неудобствата през нощта, след която нищо не се случи, я настроиха скептично. Тя просто спа, наистина спа на отвратително ложе, в мрачен странен кладенец. Защо? Какво се промени у нея?

За свое учудване атинянката намери в подземието леген за измиване и всичко нужно за тоалета си. След като се изми и с мъка разчеса гъстите си коси, Таис пи вода и въпреки глада се почувствува много по-добре. Светилникът догоря и угасна. Настъпи непрогледна тъмнина. Таис опипом се добра до леглото, покрито с мека тъкан, и дълго лежа в дълбок размисъл, докато сънят не я обори. Събуди се от звънък удар върху мед и тръгна към басейна, постла по-удобно вълната и легна на скърцащите камъчета, загледана в яркото звездно небе.

Наспала се още през деня, тя лежа цялата нощ будна, без да откъсне очи от звездите. Неусетно я обхвана странно чувство на полет. Земята заедно с нея се понесе стремително към небето, готово да я приеме в обятията си: «Радвай се, майко на боговете, жена на многозвездното небе!» — припомни си тя разбрани по новому думите на древния химн. На Таис и се струваше, че се е сляла с щедрата широка Гея, чакаща сливане с черната искряща от звезди безкрайност. Като че всеки миг великата тайна на света щеше да ѝ се открие. Таис разпери ръце, цялото ѝ тяло се изпъна, стон на мъчително нетърпение се откъсна от устните ѝ. А черното покривало на нощта както и преди висеше над нея като неизмерима бездна, загадъчното блещукане на светлината не се приближаваше. Рязкото спадане на нейния порив не огорчи, а обиди атинянката. Тя се видя отстрани, жалка, мъничка, гола в дъното на кладенеца, в безизходния кръг на високите и гладки каменни стени. Мнимото ѝ сливане с Гея бе дръзко светотатство, непостижимо остана миналото, бъдещето не обещаваше величие и светлина. На Таис ѝ се прииска да скочи и да избяга далече като самозванка, която се е втурнала в нещо забранено и най-после е разбрала собственото си нищожество. Нещо още я задържаше на място, може би волята на делосеца.

Постепенно Таис се покори на покоя на звездната нощ и чувството на увереност в себе си замени предишното ѝ смущение. Обаче когато се прибра в пещерата, за да се унесе в тревожен сън, безпокойството ѝ се върна, засилено от глада и неразбирането защо я карат да върши всичко това.

Третата нощ насаме със звездите край брега на символичното небе започна другояче. След прекараните два дни в тъмнина звездите изглеждаха особено ярки. Една от тях прикова вниманието на Таис. Нейният остър лъч проникна през очите ѝ в сърцето и се разля по тялото ѝ със синкавия огън на чудодейна сила. Устремила поглед към звездата, съсредоточена, тя си припомни магическите възгласи при обредните танци, които спомагат да обединиш в едно сили и чувства, и започна да повтаря: «Гея-Таис, Гея-Таис, Гея-Таис…» Безредният поток от мисли стана муден, почвата под Таис се люшна и я понесе неусетно плавно като кораб по море нощем.

Най-после Таис разбра целта и смисъла на своето изпитание. Без съмнение там, по островите на Вътрешното море човек, оставен насаме с морето в нощната тишина, по-лесно бива обзет от първобитното сливане с природните сили на Гея, като се унася във вечното плискане на вълните.

Жалката символика не ѝ позволи бързо да се отдаде на дълбоко чувство, да влезе в потока на времето, както Ахелой-Аргиродинес [2] Река в древна Спарта, извираща от земята и загубваща се в нея. — Б.а. , който влачи сребърните си вълни от неизвестността на бъдещето в мрака на подземното минало. Ако още отначало усилията ѝ бяха искрени и силни, можеше да постигне и подем на духа сред този почти театрален декор.