Иван Ефремов - Атинянката Таис

Като че ли измина много къса нощ и пъстротата на звездите започна да изстива, посребрена от близкото разсъмване. Подчинявайки се на внезапно желание, Таис стана и устремена с цялото си тяло, се хвърли в дълбините на черната вода. Чудна топлина я заля, водата, която преди ѝ изглеждаше застояла, нечиста, по свежест съперничеше на морската. Едва доловимо течение като с гальовна ръка милваше, успокояваше раздразнената ѝ кожа. Таис се обърна по гръб и отново устреми поглед в небето. Зазоряването струеше от източната пустиня, а Таис не знаеше дали трябва пак да се оттегли в мрака на пещерата, или да чака знака тук. Смущението ѝ бе прекъснато от познатия удар върху меч. На чакълестия насип се появи старият философ.

— Ела при мене, дъще! Време е да започнем обреда.

Почти едновременно с думите му буйната зора на ясния ден се издигна високо в сумрачното небе, отрази се в гладките стени на кладенеца и Таис се видя в кристалнопрозрачната вода на басейна от полиран тъмен гранит. Като се обърна, тя бързо изплува до чакълестия насип. Заслепена от дългия престой в пещерата и полумрака на нощите, тя излезе от водата и се прикри с мокрите си вълнисти кичури коса.

Зад гърба на делосеца се появи брадатият поет с някакъв черен камък в ръка.

— Ти трябва символично да бъдеш поразена от гръм и пречистена от него, той ще те удари с камък паднал от небето. Отметни косите си назад, наведи глава.

Таис мълчаливо се подчини — тъй голямо бе станало доверието ѝ към стария философ.

Удар не последва. С шумна въздишка поетът отстъпи назад, закрил лице със свободната си ръка.

— Какво ти е, митиленецо? — извиши глас старецът.

— Не мога, отче, толкова е прекрасно това създание на творческите сили на Гея. Виж какво съвършенство е! Помислих, че ще оставя белег и ръката ми отмаля.

— Разбирам чувствата ти, но обредът трябва да се изпълни. Помисли къде белегът най-малко ще се забелязва.

Виждайки нерешителността на поета, делосецът сам взе камъка.

— Отметни ръце зад главата си! — отсечено заповяда той на Таис и нанесе рязък удар с острия край на камъка върху вътрешната страна на ръката, по-долу от мишницата. Таис леко извика, потече кръв. Жрецът събра малко кръв и я смеси с водата в басейна. Превързвайки ръката на атинянката с ивица платно, доволен, той каза:

— Виж, за този белег ще знае само тя и ние двамата.

Поетът с наведена глава подаде на Таис чаша козе мляко с мед, напитка, с която божествената коза Амалтея откърмила Зевс в пещерата на Крит. Таис внимателно я изпи до дъно и почувствува как гладът ѝ преминава.

— Тази напитка означава възраждане към живота — каза философът.

Поетът постави върху главата на Таис венец от силно дъхави петолистни бели цветове и подаде светлосиня стола, по чиято пола вместо обичайните ресни се нижеше украса от пречупени кръстове, която се стори зловеща на атинянката. Делоският философ както винаги отгатна мислите ѝ.

— Това е знакът на огненото колело, пренесен у нас от Индия. Виж, краищата на кръстовете са отворени против слънцето — обратно на въртенето на слънцето. Колелото може да се върти само по слънцето (по въртенето на слънцето) и означава добрина и благосклонност. Но ако ти видиш подобни колела-кръстове с краища, които са препънати по слънцето така, че колелото да се върти само срещу въртенето на слънцето, да знаеш, че имаш работа с хора, които са избрали пътя на злото и нещастието.

— Като танца на черната магия, който танцуват през нощта обратно на слънцето около този, на когото искат да напакостят ли? — запита Таис и делосецът кимна утвърдително.

— Ето трите цвята на триликата богиня-муза — каза поетът, препасвайки Таис с пояс от плат на бели, сини и червени хоризонтални ивици. Той направи на атинянката нисък египетски поклон, докосвайки с длан дясното си коляно, и безмълвно излезе.

Делосецът поведе Таис от подземието през залято от ослепителна светлина дворче към горния етаж с пилон над вратата.

Следващите седем дни и нощи бяха запълнени със странни упражнения в съсредоточаване и отпускане, с напрежение и блажена почивка, редуващи се с откровенията на мъдреца за такива неща, каквито добре образованата Таис никога не бе и подозирала. Изглеждаше, че в нея беше настъпила голяма промяна — към добро или към по-лошо, тя още не можеше да прецени. Във всеки случай от храма «Нейт» на свобода ще излезе друга Таис, по-спокойна, по-мъдра. Тя никога никому не разказа за суровите дни, за необикновените чувства, избухнали като пламък, който изпепели овехтелите одежди на детската ѝ вяра. За страданията, поради изчезването на очарованието от успехи, които ѝ се струваха толкова важни, за постепенното утвърждаване на нови надежди и цели тя би могла да разкаже само на дъщеря, която прилича на нея. Животът вече не се простираше над нея като капризно лъкатушещ път, който минава през неизброими завои от светлина към тъмнина, от горички към рекички, от хълмове към морски брегове. И навсякъде я чака нещо незнайно, ново, примамливо.