Брадатият, изгубил изведнъж важния си вид, промърмори нещо за оправдание, но делосецът със знак го прекъсна:
— Поетът винаги трябва да бъде начело, това е неговата същност. Ако нещо, в което има още сили, е презряло, вкочанясало — то трябва да бъде разрушено, и поетът става разрушител, насочва натам своя удар на присмеха. Ако нещо хубаво е още слабо, неукрепнало или дори унищожено — то трябва да се създаде отново, да му се влее сила. Тогава поетът става мечтател, възхвалител и творец! Затова той постоянно има две лица, още по-добре, ако са три, като на Музата. Но тежко на него и на хората, ако то е само едно. Тогава той разнася вреда и отрова.
— Осмелявам се да, ти възразя, мъдрецо от Делос — брадатият вдигна глава. — Защо говориш само за поетите? Нима философите не са също толкова отговорни за своите думи?
— Аз не говоря за степента, която е еднаква за всички. Ти знаеш колко по-силна е магията на словото и звука от тихия глас на софиста. Властта на поета над хората е много по-голяма, затова и…
— Разбрах, учителю, и още веднъж се прекланям пред мъдростта ти. Не хаби повече думите си.
— Не, виждам, че ти все още не си обладан изцяло от дълбоката сила на поета, макар и да си посветен в Петте Листчета на Лотоса… Понятието «стих» произлиза от корена на думата «борба», но поетът в своето друго значение непременно трябва още и да разделя воюващите. Той е помирител, както е било от древно време. Защо е така?
Брадатият смутено разпери пръсти, показвайки с този жест, че той е от Митилене, и делосецът се усмихна.
— Тогава слушай и ти, Таис, защото това ще ти помогне да разбереш много неща. След възцаряването на мъжките божества, дошли от север заедно с ахейските, данайските и еолийските племена, които покорили пеласгите — «морския народ», преди петнадесет века, неспокойният самоуверен мъжки дух сменил реда и мира, характерен за женското господство. Герои-воини сменили чудните владетелки на любовта и смъртта. Жреците обявили война на женското начало. Но поетът служи на Великата богиня и затова става съюзник на жената, която, макар и сама да не е поет все пак е Муза.
Новите народи отделят слънцето от луната. Мъжкото божество на Анатхи-Ищар, дарявайки го с най-голямо могъщество, смятайки го начало и край на всичко живо. Ти току-що казваше Таис, и то съвсем правилно, че боговете на старата религия стават зли демони в новата. Ще добавя още, че богините като владетелки на злите магии все повече биват измествани настрана. Това става и на изток, и на запад, и в Елада. Заедно с богините си отива и поезията, намалява и броят, и силата на поетите. Предчувствувам, че това ще донесе нещастие в далечното бъдеще.
— Защо нещастие, мога ли да те попитам, отче? — каза Таис, която досега стоеше мълчалива.
— Единната същност на човека се разкъсва на две. Мислителят поет все по-рядко се среща. Все по-силно преобладава разумът — Нус, Фронема, много по-свойствен на мъжете, вместо паметта — Мнема, Естесис и Тимос — чувството, сърцето и душата. И мъжете, загубвайки поетическата си сила, заприличват на питагорейски изчислители или на отмъстителните и пресметливи божества на сирийските и западните народи. Те обявяват война на женското начало, а заедно с това загубват духовното общение със света и с боговете. Разплащайки се с божеството, те пресмятат като пари своите заслуги и грехове и вместо опрощение получават пагубното чувство за вина и безсилие.
— Кога е започнало това, отче? Защо е станало така?
— Много отдавна! Когато човек загубил вяра в себе си и започнал да се надява на измислените от него инструменти, като все повече се откъсвал от обществото и губел вътрешните си сили. Жената е живяла другояче и повече се е запазила, станала по-силна от мъжа по дух, в любовта и в познанието на собствената си същност. Така смятат орфиците… Но стига толкова. Нощта настъпи, време е да вървим…
Учестеното дишане показваше вълнението на Таис. Тя тръгна след мъжете през малко дворче към каменен пилон, издигнат над галерията, която водеше в склона на хълма. Известно време вървяха мълчешком и внимателно стъпваха в тъмнината. После Таис дочу как брадатият поет попита делоския философ:
— Трябва ли да разбирам казаното от теб, че ние, елините, нарочно не се стремим да създаваме нови оръдия и машини, за да не се разделяме с чувствата на Ерос, красотата и поезията?
— Струва ми се, че е така, макар може би и да не съзнаваме това.
— Умно ли е това?
— Ако цял свят отива към разрив между поета и философа, между чувствата и разума, към приемане на всеразумния и всемогъщия бог, който наказва, от живата природа към градовете, под закрилата на стени и машини, тогава нашият път ще ни изведе до гибел.
Читать дальше