Иван Ефремов - Атинянката Таис

Сега Таис си представяше жизнения път прав като полет на стрела, пресичащ равнината на живота, в началото широк и ясен, после все по-тесен, мъглив и накрая изчезващ зад хоризонта. Но удивително еднакъв по цялото протежение като открита галерия, оградена от еднакви колони, която се простира оттатък в далечината до края на живота на Таис…

Дейра, «Знаещата», както тайно се наричаше Персефона, се вмъкна в душата ѝ, където досега неоспоримо господствуваха Афродита и нейният палав син. Това необикновено чувство не напускаше младата, пълна със здраве жена през цялото време на пребиваването ѝ в храма «Нейт» и по странен начин спомагаше да възприема ясно поученията на делоския философ. Старецът и откри учението на орфиците, наричани така, защото считали възможно излизането си от подземното царство на Аида, като Орфей, който, спасил своята Евридика.

Учение, възникнало далеч в минали векове от смесването на мъдростта на Крит и Индия, съединило вярата в превъплъщаването с отричането на безизходицата от кръговете на живота и съдбата. Великият принцип «всичко тече, изменя се и отминава», отразен в името на великата кримска богиня Кибела-Рея, се сблъсква с въпроса — ще има ли възвръщане към миналото?

— Да, ще има винаги! — отговаряли мъдреците от Сирия и Питагор — знаменит ученик на орфиците, Пеласт от остров Самос, който отклонил орфиците настрана от древната мъдрост, увлякъл се в играта с числата и знаците под влиянието на мъдреците от Ур-Салим.

— Няма да има — казваха философите от старото орфическо течение. — Не колело, което вечно се върти само в кръг, а спирала — ето истинското течение за промяната на нещата и в него е спасението от колелото.

«Боговете не са създали вселената, тя е произлязла от естествените физически сили в света — така учеха орфиците. — Космосът е преди всичко порядък. От Хаоса, Хронос (Времето) и Етера (пространството на ефира) се образувало яйцето на Вселената. Яйцето започнало да се разширява, едната му половина образувала небето, другата — земята, а между тях възникнал Биос — животът.»

Задоволявайки потребностите на мислещите хора на своето време, орфиците не подозирали, разбира се, че след двадесет и шест века много големи умове на гигантски израсналото човечество ще приемат подобна концепция за произхода на Космоса, изключвайки само Земята като център на Вселената.

Дванадесет века преди Таис се родил митът за Самсон, ослепен юнак, прикован към мелница и осъден вечно да върти колелото ѝ. От старо време още хората сравнявали небосвода с мелница. Как да се освободят от колелото, от безизходните кръгове на живота и съдбата?

Орфиците решили този проблем по своему. Досега може да се намерят техните поучения върху златните медальони, които те надявали на шиите на своите покойници. Когато измъчваната от жажда душа на умрелия се лута из подземното царство по полетата на белите лилии — асфоделий, тя трябва да помни, че не трябва да пие вода от река Лета. Нейната вода, тъмна от засенчващите я по брега високи кипариси, носела забрава за миналия живот. Душата ставала безпомощен материал до цикъла на ново раждане, разруха, смърт и така безкрай. Но ако се напие от свещения извор на Персефона, скрит в горичка, тогава душата запазва паметта и знанията си, напуща безизходното колело и става господар на умрелите.

Заедно с дошлото от Азия учение за превъплъщаването орфиците запазили древните местни обреди.

— От теб — каза делоският философ — се иска да запомниш от учението на орфиците, че духовното бъдеще на човека е в негови ръце, а не е подчинено всецяло на бога и съдбата, както вярват всички, от Египет до Картаген. По този път не трябва да правиш отстъпки и отклонения, иначе, като глътка вода от Лета ще изпиеш отрова от зло, завист и алчност, които ще те хвърлят в далечните бездни на Ереб. Ние, орфиците от Йония, учим, че всички хора са еднакви по пътя на доброто и равноправни в постигане на знания. Различието между хората по рождение е огромно. Да се преодолее то, да се съединят всички хора, а така също да се преодолее различието между народите, е възможно само по един общ път — пътя на знанието. Но трябва да гледаме какъв е пътят, който обединява народите. Тежко, ако той не е насочен към добро, и още по-зло, ако някой народ смята себе си над всички останали, за избраник на боговете, определен да господствува над другите. Такъв народ ще накара другите да страдат, обграден с ненавист от всички страни, и ще хаби всичките си сили, за да постигне цели, нищожни в сравнение с необятността на живота. Ние, елините, неотдавна тръгнахме по този път на диващина и злоба, по-рано са минали по него египтяните и жителите на Сирия, а сега на запад зрее още по-лошото владичество на Рим… То ще достигне много голямо могъщество. И това могъщество ще бъде по-лошо от всички други, затова, защото римляните нямат елински начин на мислене, те са невежи, устремени към онова, което имат за цел военните завоевания и ситият живот с кървави зрелища.