Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Ама ти знаеш ли тайната на отровата?

— Не. И ако я знаех, нямаше да ти я разкрия. Ти си определена за друго. Не трябва да се съчетават различни пътища. Това ще доведе до грешки.

— Ти си ме учил: орфиците не погубват хората. Искаше ми се да узная, в случай…

— Случай няма! За всичко е необходимо Разбиране и Разкриване — двете големи съставки на Справедливостта. Каквото и да ти се случи в живота, никога не стъпвай на черен път и се мъчи да отклоняваш хората от него. За това ти си достатъчно въоръжена! Може да си идеш в къщи. Уморих се, дъще моя! Хелиайне!

Таис падна на колене пред учителя. Изпълнена бе с благодарност и на лицето на делоския философ се отрази успокоение, когато тя целуна ръката му.

— Ако тук си се научила на скромност… не, ти си се родила с този щастлив дар на съдбата! Радвам се за теб, прекрасна Таис! — Делосецът с мъка се изправи от креслото.

Остра печал, предчувствие за дълга раздяла с любимия наставник накара Таис да забави излизането си. Тя тръгна към главния вход, но спря, като се досети за странното си и ярко облекло. По улиците не бива да върви с него. А може би тези дрехи са ѝ дали временно? Като в отговор насреща ѝ изтича през двора познатото момче, служител на този безлюден храм. То се поклони ниско и я отведе в страничния притвор, където бе отишла първия път. Там тя намери своите дрехи и сандалите. Момчето каза:

— Ще те придружа до дома ти.

След деветте дни, прекарани в тясната и тъмна храмова стая, главата ѝ бе леко замаяна. Вятърът сет бе стихнал. Въздухът бе прозрачен. На осемдесет стадии оттук на север отново ясно се виждаха гигантските пирамиди. Двете тесни езерца зад храма бяха почти пресъхнали. Повдигнала полата на ленената систола, Таис тръгна по утъпканата глина между езерцата през големия парк, избягвайки шумните улици. Тя се чувствуваше несигурно сред тълпата.

Едва бе излязла от оградата на парка и бе завила край нея към крайбрежието, когато чу зад гърба си бързо и отсечено войнишко тичане. Без да се обръща позна Менедем.

— Откъде, мили? — гальовно приветствува тя спартанеца.

— Бродех около храма. Днес е десетият ден и краят на твоя плен. Късно се досетих, че ще тръгнеш през езерата. Измъчих се без теб. Та аз тогава дори не успях да се сбогувам: проклетият магьосник ми взе очите на симпозиума. Благодаря на тиванката, която ми обясни всичко, че иначе бих строшил кокалите на този митиленец.

— Не ревнувай! — Таис сложи ръка върху тежкото войнишко рамо.

— О, не, съвсем не! Сега знам коя си ти, господарке!

Таис се спря.

— Да, да! — продължаваше спартанецът. — Ето! — Той взе ръката ѝ, наведе се и целуна пръстена със знака на триъгълника на пръста ѝ.

— Ти орфик ли си? — с почуда възкликна Таис. — И ти ли си посветен?

— О, не. Моят по-голям брат е жрец на Рея. От него съм научил тайни, които инак не съм способен да разбера. Обаче те ме привличат, както привлича завесата между живота ѝ смъртта, между любовта и красотата. И аз мога да чувствувам, макар и да не разбирам, а съм само един прост войник, възпитан за сражения и смърт. А истинският орфик не убива дори зверове и птици, не яде месо…

Таис изведнъж почувствува прилив на необикновена нежност към този грамаден мъжага, нежен и чувствителен като момченце, що се отнася до боговете и любовта.

— Да идем у дома — каза Менедем, — аз искам да се отпразнува твоето посвещение.

— Да идем — съгласи се Таис, — добре, че ме посрещна!

За срещите си с Таис Менедем бе наел глинена къща в западния край, между палми и зеленчукови градини. Тук долината на реката се стесняваше и къщата се намираше недалеч от третата главна алея. Обзаведено бедно дори за спартанец, жилището на Менедем винаги будеше умиление у Таис. Тя забравяше, че от лаконска гледна точка Менедем още не е станал пълнолетен, не е станал андрос, с други думи, не е тридесетгодишен, и все още се подчиняваше на мъжката дисциплина, много по-жестока, отколкото обществения режим на свободните спартанци.

Два-три красиви съда, няколко кожи — това бе всичко, с което можа да украси жилището си скромният войник. А през тези дни в дома се бе появил старинен бронзов триножник.

Менедем предложи на Таис да свали дългата линостола, а после я вдигна и я постави на триножника като жрица-проницателка или богиня. Учудената атинянка се подчини, любопитна какво ще стане по-нататък.

Спартанецът донесе от кухнята горящи въглени, изсипа ги в две те кадилници отстрани и ароматът на скъпоценна арабска смола за почна да се издига около Таис в дълги струи дим.