Иван Ефремов - Атинянката Таис

Менедем я хвана за ръката, още веднъж прилепи устни върху пръстена с триъгълника и навел глава, бавно коленичи. Той остана в тази поза толкова дълго, че Таис се почувствува неудобно и от тържествената му поза, и от неудобното положение върху високия триножник. Тя внимателно се размърда, страхувайки се да не обиди Менедем. Спартанецът заговори:

— Ти си толкова умна и прекрасна! Аз вярвам, че не си обикновена простосмъртна. Благодаря ти за божествената радост! Не мога да изразя голямото си щастие. Езикът ми не ме слуша, но дори в съня си виждам милата усмивка на Афродита. Аз нямам какво да ти дам освен живота си, а то е толкова малко — живот на войник определен за смърт!

— О, ти си най-добрият от всички за мен, мой сотер (спасител)! Радвам се под крилото на твоята сила и те обичам. — Таис се наведе към спартанеца, сложи двете си ръце върху къдрокосата му глава. — Стани по-скоро!

Менедем вдигна очи и Таис почувствува в тях възхищението и радостта на чиста и мъжествена душа. Смутена, щастлива и разтревожена от голяма отговорност за възлюбления, за когото тя стана и богиня, и живот за очите, атинянката се постара с веселост да пропъди тревогата, която се промъкваше отнякъде.

Този ден им се видя много кратък и Менедем едва смогна да се приготви за нощната стража в стратопедона.

Без да слуша възраженията ѝ, Менедем я сложи на рамото си и затича с нея надолу край крайбрежието, там нае лодкар и каза да я отведе до северния край на града. Едва след това той се понесе към лагера. Неуморен бегач, той винаги успяваше навреме.

Уморената Таис седеше в лодката, гледаше прозрачната и прохладна вода — в това време на годината Нил бе особено чист. Може би думите на Менедем бяха навели тъга за предчувствие на тяхната близка раздяла? Гласът на воина бе глух и печален, когато разказваше на Таис за полученото от Еоситей писмо от цар Агис, с което го викаше да се върне в Спарта. Пристигането на македонския цар Александър в Египет и покоряването на тази страна от него е неизбежно. Безсмислено е шепа спартанци да се съпротивяват на персийския победител. Отпадаше и нуждата да останат по-нататък в Египет. Фараонът — слуга на жреците, се отправил за Елефант, а неговият ковчежник вече загатнал на Еоситей, че плащането на парите скоро може да се прекрати. Сатрапът на Дарий също не давал никакви заповеди. Страната сега е в ръцете на жреците.

— И ти си длъжен да заминеш със своите ли? — изплаши се Таис.

— Това е неизбежно. Но как мога да се разделя с теб? По-добре чаша конеон [4] Много силна отрова. …

Таис сложи пръст на устните на воина.

— Не говори така! Искаш ли аз да тръгна с теб? Да се върна в Елада?

— Това е повече от всичко, за което бих могъл да мечтая. Но… — спартанецът се запъна.

— Какво има?

— Ако аз се върна в къщи, след завършване на война, а иначе… Само че ти никому не говори за това — струва ми се, че ще има война.

— Срещу елинския съюз и Александър ли?

— Ами срещу кого другиго?

— Вие, спартанците, сте страшно смели и глупаво твърдоглави. Зле ще свършите. Но ти не можеш ли да останеш тук с мен?

— Като какъв? Като коняр на Салмаах ли? Или да плета венци?

— Защо си толкова жесток? Ще размислим, ще намерим изход. Има още време. Скоро ли ще отплува Еоситей?

— След идването на Александър.

— Колко жалко, че ти не можеш да отидеш при Александър.

— А, ти разбираш!.. Да, като спартанец, той не ни обича. Ти знаеш, че той дори отхвърли името на Спарта на трофея…

— Това е преодолимо. Той ми е приятел.

— Твой приятел?! Да, разбира се, съвсем забравих за Птолемей. Аз трябва да бъда със своите. И при слава, и при смърт, все едно.

— Разбирам. Затова не мога да допусна, че ще отидеш на служба при македонците.

През целия път Таис се мъчеше да измисли нещо за Менедем, но нищо не измисли.

Щом Таис навлезе сред персийските ябълки на своята градина, Хезиона се втурна към нея с радостен плач. И Таис прегърна тиванката като сестра. Дотича и Клонария, като ревниво поглеждаше към «Родената от змия» и се мъчеше да я откъсне от господарката си.

Те веднага накараха Таис да легне на твърдата скамейка за масаж. Двете девойки се заловиха за работа, укорявайки я, че съвсем се е запуснала.

— Сега ще се наложи цяла нощ да се трепем, за да приведем тялото на господарката в приличен вид — говореше робинята, като сръчно работеше с бронзовите щипци и гъбата, натопена в настойка от корени на бриони, която премахва космите и възстановява гладкостта на кожата.