Иван Ефремов - Атинянката Таис

Егесихора полюбопитствува с какво толкова слабият и незначителен старец заинтересува приятелката ѝ. Щом научи за намеренията на Таис отново да «броди по храмовете», както се изрази спартанката, тя заяви, че Таис в края на краищата ще намери собствената си гибел. Дали да помоли Менедем да не я пуска по храмовете, или да не я спасява повече, когато я хвърлят на лъв, хипопотам, огромна хиена или на каквото да е още от божествените чудовища? Но и това средство не ще помогне: атлетът, независимо от страшния му вид, е влажна глина в пръстите на своята хубавица!

Егесихора имаше право. Срещата с философа разпали любопитството на Таис. На следния ден тя дойде в храма «Нейт», когато току-що се разпалваха червеникавите отблясъци по оловното небе.

Философът или жрецът се яви веднага щом се чуха плясканията на мъничките длани под навеса на портика. Философът бе облечен в предишното бяло памучно одеяние, което отличаваше египтяните и особено египтянките от всички други чужденци. Кой знае защо, идването на Таис го зарадва. Като я прониза отново с острия си като копие поглед, той ѝ направи знак да го следва. В дъното на стената от огромни камъни вляво минаваше проход, осветен само от тесничка пролука отгоре. Досадното свистене на вятъра не се чуваше тук, покой и усамотение придружаваха Таис. Светлината напред изглеждаше ярка. Те влязоха в квадратна стая с тесни като процепи отвори на прозорци. Тук не се усещаше вкусът на праха, както бе в този час по целия град. Високият таван, боядисан в тъмни цветове, създаваше впечатление на нощно небе. Като се оглеждаше, Таис каза:

— Странно са строили египтяните!

— Строили са отдавна — поправи я философът, — несъвършено, но са се грижили за тайнствеността на усамотението, загадката на мълчанието и съкровените мигове на неочакваното.

— Нашите храмове, съвсем открити и светли, са сто пъти по-прекрасни — възрази атинянката.

— Ти грешиш. Там също има тайна, само че не такава, която се губи в тъмнината на миналото, а тайна на единение с небето. Със слънцето — денем, със звездите и луната — нощем. Нима ти не си чувствувала просветление и радост сред колоните на Партенона, в портиките на Делфи и Коринт?

— Да, да!

Свитъци папирус, пергамент, изписани дъсчици лежаха върху масивни сандъци. В средата на стаята имаше голяма широка маса с петолъчни звезди и спирали, яркосини върху сивия фон на каменната плоскост. Делоският философ поведе атинянката към масата и я настани да седне насреща му върху неудобна египетска табуретка. Философът дълго мълча, упорито вгледан в Таис. И странно, удивително спокойствие се разля по цялото ѝ тяло. Таис се почувствува така добре, че с цялото си сърце се устреми към сериозния навъсен, скъп на думи старец.

— Ти ме учуди със забележката си за обоготворените зверове на Египет — каза философът, — какво знаеш ти за религията? Посвещавана ли си в някакви тайнства?

— Никога. Нищо не знам. — Таис искаше да бъде скромна пред този човек. — Аз съм хетера от ранна възраст и не съм служила в никакъв храм освен в този на Афродита Коринтека.

— Откъде тогава знаеш, че боговете се издигат заедно с човека? Та това значи, че човек търси боговете в себе си, а за такива убеждения ти се излагаш на опасност, и то много сериозна.

— Ти напразно ме смяташ толкова умна, мъдрецо. Аз просто…

— Продължавай, дъще моя. На мен, който нямам потомство, не току-тъй ми се ще да те нарека така. Това свидетелствува за близост на нашите души.

— Изучавайки митовете, аз забелязах как боговете на Елада са ставали постепенно по-добри и по-добри от древността до наши дни. Артемис, ловджийка и убийца, станала лечителка. Аполон, брат ѝ, в старо време безмилостен палач, убиец, алчен и завистлив, сега е лъчезарен бог-животворец, пред когото хората радостно се прекланят. Моята богиня — Афродита, в древните храмове е била с копие като Атина. Сега е станала Урания, която носи на хората светата небесна любов. — Страните на Таис пламнаха.

Жрецът-философ я погледна още по-приветливо и Таис доби смелост.

— Четох и Анаксагор. Учението му за «Нус» — за световния разум, за вечната борба на двете противоположни сили: злото и доброто, приятелското и враждебното. Антифон, който е учил, че хората са равни и предупреждавал елините да не презират чуждите народи… — Таис се запъна, спомняйки си собствените грешки, за които едва не плати с живота си.

Философът се досети.

— А сама не можа да надвиеш това презрение — каза той, — заради което и попадна при крокодилите.