Беше краят на четвъртата година от сто и десетата олимпиада.
В Египет бе настъпило времето на петдесетдневния западен вятър — диханието на свирепия сет, който изсушава земята и озлобява хората.
Непознаващите вятъра сет елинки продължаваха излетите си. Веднъж ги връхлетя червен облак с горещ повей на жар като от пещ. Завъртяха се, заиграха пясъчни вихри, стъмни се, изплашените коне на Егесихора се изправиха на задните си крака. Едва се справиха с конете, и то чак след като Хезиона скочи от колесницата и смело хвана двата коня до процепа за халките на юздата и помогна на Егесихора да ги обърне на север към града. Салмаах остана съвсем спокойна, послушно обърна гръб на бурята и побягна със своя мек тръс успоредно с колесницата, която скоро започна да скърца от попадналия в главините на колелата пясък.
Конете постепенно се успокояваха. Бегът им стана равномерен. Егесихора препускаше сред шума и свистенето на вятъра, изпреварвайки пясъчните облаци като войнствената Атина. Те стигнаха мястото, където пътят заобикаляше в тъмно дефиле. Тук имаше полуразрушен погребален храм, на чиито стъпала те понякога почиваха. Таис първа забеляза на белите камъни човек в дълга платнена египетска дреха. Той лежеше, закрил лице с присвита ръка, а с лявата закриваше главата си. Атинянката скочи от коня и се наведе над тежко дишащия старец. Дадоха му малко вино, разредено с вода, и той седна приведен. За учудване на приятелките старецът обясни на съвсем чисто атическо наречие, че му е прилошало от пясъчната буря и той, не виждайки помощ, решил да изчака.
— По-скоро да дочакам своя край, тъй като вятърът сет духа с упоритост, достойна за този бог — завърши старецът.
Три чифта силни женски ръце го наместиха в колесницата, Хезиона се настани на Салмаах зад Таис и четиримата благополучно се добраха до Мемфис.
Старецът помоли да го заведат до храма «Нейт», намиращ се до големия парк на брега на реката.
— Нима си жрец в този храм? — запита Егесихора. — Но ти си елин, макар да си с египетска дреха.
— Тук аз съм гост — отвърна старецът и с повелителен жест повика Таис. Атинянката послушно се приближи до стъпалата, по които бавно, се изкачваше старецът.
— Ти ли си атинската хетера, хвърлена на крокодилите и спасила се? Какво търсиш в храмовете на Черната земя?
— Сега вече нищо. Мислех да намеря мъдрост, която да насити душата ми повече, отколкото философските разсъждения за политика, война и познания на нещата. На тях съм се наслушала в Атина, но на мен не ми трябва война или държавна уредба.
— И не намери ли нищо тук?
Таис презрително се засмя:
— Тук се покланят на зверове. Какво да чакам от народ, чиито богове още не са станали хора?
Старецът изведнъж се изправи, изразът на очите му се промени. Таис почувствува как погледът на непознатия прониква в скритите глъбини на душата ѝ, безмилостно разголва тайните ѝ мисли, надежди и мечти. Атинянката не се уплаши. В краткия и живот, въпреки изобилието от впечатления и срещи, нямаше нищо срамно или недостойно, нямаше нито подли постъпки, нито злобни мисли. Любов, радост от това да се чувствуваш винаги красива, винаги желана, нестихваща любознателност… Нейните сиви очи без страх срещаха острия като копие поглед и старецът за първи път се усмихна.
— Като преценявам ума ти, ти си заслужила малко повече знания, отколкото биха ти дали жреците на Египет. Бъди благодарна на името си, че те са благоволили да разговарят с тебе.
— На моето име ли? — възкликна хетерата. — Защо?
— Нима не знаеш, че като дъщеря на Елада носиш много древно име. То е египетско, означава «Земя на Изида» и свръх това е дошло от древния Крит. Слушала ли си за Бритомартис, дъщеря на Зевс и Карма? Ти ми напомни нейното изображение.
— Колко интересни неща казваш, отче! Кой си ти, откъде си?
— Аз съм от Делос, елин, философ… Но виж, приятелката ти едва удържа конете, пък и Салмаах е нетърпелив.
— Ти знаеш дори името на коня ми?
— Не бъди наивна, дете. Още не съм загубил слуха си, а ти двадесетина пъти го назова.
Таис се изчерви, засмя се и каза:
— Бих искала да те видя.
— Това е нужно. Ела в който ден искаш, рано сутрин, когато намалява беснеенето на сет. Застани под навеса на портика, плесни три пъти и аз ще дойда при теб. Хайре!
Рижите и белите коне шеметно се понесоха по безкрайната палмова алея към северната част на града. Салмаах, облекчена от двойния товар, весело препускаше край тях. Таис замислено гледаше оловната вода на великата река, чувствувайки, че срещата със стария философ ще бъде от значение в нейния живот.
Читать дальше