Иван Ефремов - Атинянката Таис

Таис се съвзе поради гърчове в отеклите си крака. Колко време бе минало? Поне да види небето над главата си, пътя на съзвездията. Тъпчейки на едно място, извивайки се, тя възстанови кръвообращението си. Отзад в подземната галерия и се стори, че долавя бавни, прокрадващи се стъпки. Кръвта нахлу в главата на Таис. Парна я радостна надежда. Менедем? Не, нима Менедем ще се прокрадва, замирайки на всяка стъпка, той ще връхлети като бесен бик, помитайки всичко по пътя си! И отново звънко охкане се понесе над нощното блато. Какво е това? Като че ли слаб ответ. Таис затаи дъх. Не, нищо! А стъпките отзад! Подставката на статуята прикриваше входа на галерията. Таис се ослуша и разбра, че в прохода няма никой; звуковете идваха от блатото и ехото ги отразяваше в подземието. О, могъща Афродито и Зевсе пазителю! Стъпки от тежки лапи по меката глинеста почва някъде зад стълбовете на портиката, която излизаше на езерото. Рядко и неравномерно шляпане на дълги паузи. Под самия бряг изплува назъбен гръб, пламнаха с мътен червен блясък две очи под издадени кости над веждите. Много бавно, така че на мигове чудовището изглеждаше неподвижно, на ниския бряг изпълзя безкрайно дълго тяло, което се извиваше наляво и надясно в такт с широко разперените лапи. Грамадната опашка беше още във водата.

Червените светлинки изчезнаха: крокодилът бе повдигнал главата си и очите му не се виждаха. Разтвори се огромна уста, осеяна със смътно белеещи се зъби. Чудовището замря за дълго, вслушвайки се като че ли в нещо. Таис се напрегна, тресеше я, но главата ѝ като никога бе ясна: преживяла първия смъртоносен страх, тя малко се успокои. Смътна надежда още блещукаше в нея. О, ако не я задържаха ремъците, тя знаеше как да се изплъзне от исполинския зухос! Зиналата уста се затвори с трясък, отново припламваха червени точки. Таис почувствува върху себе си студен и равнодушен поглед. Крокодилът не бързаше, вглеждаше се в тъмнината на галерията и сякаш изучаваше Таис. Много пъти през своя дълъг живот той беше поглъщал тук привързани безпомощни жертви. Зухосът се привдигна на лапи, като със звучно жвакане откъсна търбуха си от тинята. Гадните чудовища и по суша тичаха бързо, какво му струваше да притича едно разстояние, малко по-дълго от собственото му тяло? Като че ли доловил мислите ѝ, крокодилът направи две бързи стъпки към пея. Таис така запищя, че чудовището отново се просна по корем, а след това изведнъж се обърна надясно. От тъмнината се дочу шляпане на бързи стъпки. Страшен нечовешки вик разкъса тишината на подземието: «Таис, аз съм тук!»

За миг неясен силует се мярна пред входа.

— Менедем! — като насън извика Таис.

Наистина това бе Менедем. Лакедемонецът веднага се намери в подножието на статуята, напипа завързаните ремъци и ги дръпна с бясна сила. Веднага се скъса ремъкът на лявата ръка, десният ремък не се поддаде, но затова пък старата бронзова халка не издържа. Третият каиш разяреният Менедем разкъса като конец. Освободена от оковите си, Таис падна от слабост на колене и за секунда загуби съзнание. Менедем се обърна към чудовището. Без всякакво оръжие, гол, беше захвърлил дрехите си, за да тича по-бързо, целият покрит от глава до пети в мръсотия. Яростта на воина бе толкова голяма, че той направи две крачки към чудовището, разперил безоръжните си ръце, като че ли се канеше да удуши крокодила като куче.

Чу се плясък от бягащи по калта крака. Червеникава пътека се проточи по водата край брега. Светлината блесна по-ярко и изведнъж пред портика се появи с факел в ръка Хезиона, полумъртва от непосилния бяг и страх. Вик на ужас се изтръгна от девойката, като видя чудовищния крокодил. А той сякаш не я забеляза, вперил упорит поглед в Менедем. Факелът в ръката на Хезиона потрепера и тя от страх и слабост падна на колене като господарката си.

— Свети! — с все сила изрева Менедем. Той шареше с очи на всички страни и търсеше какво да е, с което да срещне нападението на чудовището. И изведнъж се досети. С един скок Менедем се намери до Хезиона, измъкна от нея факела, замахва с него към зухоса и той се стъписа. Менедем хвърли обратно факела на Хезиона, ала изправилата се на крака Таис го подхвана. Спартанецът дръпна към себе си дървения стълб на портика, раздаде се трясък. Менедем натисна с всичка сила. Старото сухо дърво не издържа. Всичко последвало стана толкова бързо, че остави само неясен спомен у Таис. Крокодилът се насочи към Менедем, а той му нанесе силен удар по муцуната с парчето от стълба. Чудовището не отстъпи, а се хвърли срещу воина с разтворена муцуна. Менедем само това и чакаше. С все сила заби стълба в гърлото на пълзящото влечуго, но естествено не можа да възпре напора на тежкия зухос, дълъг двадесет и пет лакти, и загуби равновесие, ала все пак успя с ритник да насочи свободния край на дървото към стената на пиедестала. Крокодилът с все сила блъсна гредата в твърдия камък и натика дървото още по-дълбоко в гърлото си. Яростните удари на опашката му разтърсиха галерията. За миг вторият стълб на портика стана на трески, стряхата рухна. Крокодилът с гърчене се преметна настрана, но тутакси се надигна и се гмурна в блатото, като изхвърли с опашката си цял поток кал.