Иван Ефремов - Атинянката Таис

Природата — животни, цветя, морски вълни, дървета и сред тях красиви хора, предимно жени, жертвоприношения и игри с бикове, странни зверове, непознати нито в Елада, нито на финикийските крайбрежия. Високият им вкус и усет за прекрасното учудваше елините, които считаха, че надминават всички народи в Ойкумене.

Лека, изпълнена с радост живопис, преливаща от светлина и чисти цветове. Изваяния, посветени на жени, на зверове и домашни животни, чудни раковини, направени от порцелан, и… някакви силни герои, които размахват мечове или вдигат тежки щитове.

Нима е съществувала някъде си в света такава страна, която е отдала цялото си изкуство на хармоничната връзка между човека и природата и преди всичко на жената? Могъща, древна, съществувала хилядолетия? Нима не са знаели простия закон на боговете и на съдбата, че те не бива да бъдат съблазнявани с продължително благоденствие, защото идва разплата, страшната намеса на подземните божества? Ето че боговете ги наказаха, защото децата на Минос бяха забравили в какъв свят живеят. Сринали се бяха великолепните дворци, завинаги останаха непрочетени буквите, загубиха смисъла си фреските с изискана живопис… И чужди племена заселиха острова, като враждуваха помежду си и с всички други народи, които се отнасят към истинските обитатели на Крит така, както варварите от хиперборейските гори спрямо елините и техните прадеди, пеласгите.

Спартанците вървяха след замислената Таис, гледаха я учудени и не смееха да нарушат нейния размисъл.

Нима и слънчевата красота, създадена и натрупана в Елада, също така ще изчезне в Ереб, както искрящият поток изчезва в неизвестна пропаст? Ами Египет, накъдето тя така се стреми! И той ли ще бъде царство на сенките, спомен за миналото, който потъва в новия живот? Дали не постъпи лекомислено, като напусна Елада? Ами че пътят назад не е затворен. В Атина остана нейната къща и…

Таис не довърши мисълта си. Тръсна безгрижно глава и затича надолу по пътеката, която се виеше между планинските разклонения, без да слуша учудените си спътници. Тя спря едва когато видя залива с отмерено полюшкващите се кораби. Скоро голямото море ще я отдели от всичко онова близко, което остана в Елада. Единственият близък човек с нея ще бъде Егесихора, приятелка от полудетски мечти и зрели разочарования, спътница в успеха…

Кормчията казваше, че до бреговете на Либия оттук са четири хиляди стадии. И трябва да се плава още хиляда стадии покрай бреговете до Навкратис. При благоприятен вятър — десетина дни път. Египтяни ще ги поведат на други кораби по един от ръкавите на голямата делта на Нил. До Мемфис нагоре по реката трябва да преплават не по-малко от хиляда стадии.

Афродита Евплоя — богинята на моряците — беше необикновено милостива към Таис. Много рядко в края на боедромион се случваше време, подобно на халционовите, рибарските дни преди есенното равноденствие. Корабите навлязоха вече в средата на шумното широко море, когато безветрието изведнъж се смени от знойния и слаб Нот. Гребците загубиха сили да гребат срещу вятъра и Еоситей заповяда да си отпочинат до вечерта, щадейки силите на свободните воини. Той нарочно не взе роби, за да могат корабите да поемат целия голям отряд.

Върху синята повърхност на морето, която се губеше в далечината в синкава омара, се носеха плавни вълни на мъртво вълнение, което люшкаше неподвижните кораби като патета в езеро при вятър. От либийските брегове духаше слаб, но упорит горещ вятър, който донасяше тук през две хиляди стадии по средата на морето дъха на жестоките пустини. Също такова разстояние отделяше корабите и от критските брегове.

Егесихора със страх се взираше в тъмносините падини между вълните, като се мъчеше да си представи страшната морска бездна, неизмерена от никого. Таис лукаво поглеждаше приятелката си, изпотена и загубила обичайния си вид на победоносна богиня. По палубата под навеса и в трюма лениво се излежаваха хората. По-здравите или по-нетърпеливите строяха облегнати на върбовите плетеници над бордовете и се опитваха да доловят прохлада в полъха на либийския Нот, под чийто лек напор корабите едва забележимо отстъпваха назад, на север.

Намръщеният Еоситей, недоволен от забавянето, седеше в едно кресло на кърмата. Около него в различни пози се изтягаха на тръстиковата рогозка помощниците му, които бяха се съблекли като обикновени войници.

Таис незабелязано повика Менедем.

— Можеш ли да ми подържиш веслото? — и обясни на недоумяващия атлет какво иска да направи.