Иван Ефремов - Атинянката Таис

— А всички вие как постъпвате? Нима не се осмелявате?

— Кълна се в Аргоубиеца, дори не помисляме за това — каза настигналият ги Менедем. — Всички ни чака аоротанатос (ранна смърт).

— Тогава защо ни плашите? — укори Таис спартанците, като развързваше възела на панделката под тежкия сноп коси на врата си. Техните черни вълни се разпиляха по раменете и по гърба ѝ. Сякаш в отговор на това Егесихора освободи своите златисти къдри и Еоситей с възхищение се плесна по бедрата.

— Гледай, Менедем, колко са красиви една до друга. Златиста и черна, винаги трябва да бъдат заедно.

— Ние ще си бъдем заедно! — възкликна Егесихора.

Таис бавно поклати глава.

— Не знам. Още не съм се споразумяла с Еоситей за навлона — цената на моето пътуване до Египет. Аз нямам толкова много сребро, както твърди клюката в Атина. Къщата ми там е много скъпа.

— Защо тогава си се заселила наблизо до Пеларгикона — каза Егесихора. — Отдавна ти казвах…

— Как го каза? — неволно се разсмя Таис.

— Пеларгикон — Щъркелов склон. Така на шега лакедемонците наричат вашия Пеласгикон на Акропола. Хайде да идем по-нагоре по течението. Виждам там върбова горичка.

Хетерите особено почитаха върбите като дървета, посветени на могъщите и смъртоносни богини — Хеката, Хера, Цирцея и Персефона. Върбите имаха голямо значение за заклинателните обреди на Богинята-майка в лунни нощи.

Ниско надвисналите над водата стволове на старите дървета къпеха своите клони в бързите светли струи и сякаш преграждаха дълбокия залив със завеса. Таис зави здраво косите си, заплува към другия бряг, като остави назад приятелката си, която плуваше по-лошо и се страхуваше от водата. Белите водни лилии ненюфари, изцяло бяха покрили с листата си дълбокия вир до брега, огрян от пладнешкото слънце. Таис от дете обичаше струпаните на едно място ненюфари: струваше ѝ се, че те са прекрасни речни нимфи или красива скъпоценна ваза, или искрящият седеф на раковина. Таис скоро се бе научила да се гмурка. Колко и харесваше да отива надълбоко под водните рози и да се радва на слънчевите струйки които прорязваха полумрака на водата! И изведнъж да изплува сред ослепителния зной на плаващата зеленина и цветове, над които се вият водни кончета, чиито криле преливат с цветовете на дъга!..

И сега, както в детинството си, Таис изплува сред лилиите. Напипала с крак на дъното хлъзгав дънер, тя се изправи на него, широко разперила ръце над листата, и се озърна наоколо. Беше тихо. Само шуртенето на струите по камъчетата и по клоните нарушаваше знойната тишина на боедромион — последния месец на лятото. В подровения бряг чернееха гнезда на черешарки. Красиви, зеленозлатисти, птиците отдавна вече бяха отгледали малките си и ги бяха научили да летят. С остри човки, гиздави и пъргави, черешарките се бяха наредили на едно едно сухо клонче и се грееха на слънце след нощния хлад. «Скоро, много скоро те ще отлетят на юг в Либия, откъдето идват всяка година — помисли си Таис, — а още по-рано за там ще Отплувам и аз.» Тя се извърна да огледа тихата, напечена от слънцето лъка, тъмнозелената шума на старите върби и забеляза два халциона — рибарчета. Те блестяха с яркосинята пъстрота на късите си крилца над едно счупено дърво. Като дете Таис живееше край една малка река. Мили спомени я обгърнаха, помилваха я с тъжна радост и изчезнаха надалече. Светъл и горчив опит на живота! Тя опозна необятното море, неговата власт и сила, а също така и хорското море на живота. Но то не плашеше младата хетера. Изпълнена със сили и увереност в себе си, тя се стремеше далече към Египет, който за елините винаги е бил страна на мъдростта и тайнствеността…

В протока, който приличаше на сумрачен коридор от дървета, сплели своите клони-ръце от противоположни брегове, тя не можа да намери веднага Егесихора. Спартанката удобно се беше настанила над водата върху дебел извит ствол, разпуснала великолепните си коси от двете страни на дървото, също като покривало от златиста коприна. Нейната, бяла кожа, пазена от слънцето, преливаше в млечноопалов блясък, характерен само за истинските хризеиди — златокоси. Таис, мургава, противно на атическата мода, се покачи на дървото и в сянката със синкавочерните си коси на критянка приличаше на опалена от слънцето жителка от южните страни.

— Стига сме се излежавали, чуваш ли, викат ни — свивайки пръсти като нокти на хищник, Таис заплашително протягаше ръка към стъпалата на приятелката си.