Иван Ефремов - Атинянката Таис

Чу се изпращяване на тръстика и на поляната се появи огромен глиган. Приятелките замряха, впити в камъка. Звярът душеше насам-натам, обръщайки тялото си ту на една, ту на друга страна. Неподвижният врат му пречеше да върти главата си и тази особеност на зверовете бе спасила живота на доста ловци.

Зад тръстиковото снопче бавно се изправи Менедем. Отпуснал лявата си ръка така, че щитът закриваше долната част на корема и бедрата му, той леко свирна. Глиганът за миг се обърна и бе дълбоко ударен с копие в дясната страна; счупил дръжката със звънко пращене, той се хвърли върху атлета. Стърчащите му бивници глухо изтракаха върху щита. Но Менедем не удържа. Препъвайки се, спартанецът падна по гръб в плитка яма. С боен вик срещу звяра се хвърли и Еоситей. Глиганът обърна към него лявата си страна и всичко беше свършено. Смутеният Менедем започна да сипе укори срещу началника си, че се е намесил. Много по-интересно би било сам да довърши звяра!

А след няколко минути, едва бяха започнали да вдигат шум преследвачите, от тръстиките внезапно изскочиха не по-малко от десетина едри глигани. Зверовете събориха двама воини, които бяха на десния край на поляната, понесоха се към реката, обърнаха се и нападнаха Еоситей и Менедем. Менедем се бранеше от освирепяла свиня, а Еоситей веднага бе повален от един голям глиган. Сивата четина беше високо настръхнала на мощния му гръб, разпенена слюнка хвърчеше от тракащите бивници, дълги колкото едно ходило. Еоситей, загубил щита си, избит от удара на звяра, захвърлил копието си, се притисна към земята и здраво стискаше дългия персийски нож. Глиганът с рязко блъскане на зурлата си се мъчеше да го подхвърли, за да го удари с бивниците си, поставяше на гърба на спартанеца огромната си глава и подгъвайки предните си крака, се силеше да забие зъбите си. А Еоситей се отместваше, следейки напрегнато чудовището, и все не успяваше да му нанесе смъртоносния удар. Егесихора и Таис следяха борбата, затаили дъх, забравили Менедем, който отбиваше нападенията на стара, опитна в битки свиня. Егесихора изведнъж се вкопчи в рамото на Таис: глиганът подбутваше Еоситей към купчинка пръст на неравната почва, още малко и стратегът нямаше да има къде да помръдне и тогава…

— Ай-и-и-и! — нададе пронизителен писък «като вещица» Таис.

Глиганът бързо отскочи встрани, за да види новия враг. Този миг бе достатъчен Еоситей да хване глигана за задния крак и да забие ножа в хълбока му. Глиганът се изтръгна, само Херкулес или Тезей биха могли да задържат такъв гигант, и се хвърли срещу Таис. Знаменитата танцьорка имаше реакциите на амазонка, успя да се отметне назад и да падне от другата страна на каменната плоча. Глиганът с цялата си тежест се удари в камъка, като изрови сред пъстрите лишеи дълбока, опръскана с кръв бразда. Еоситей взе копието, скочи към звяра, който вече беше изтощен от раната и не успя да отблъсне от себе си още един удар, който завърши схватката. Отляво се разнесе победен вик — другарите на Еоситей и Менедем бяха се справили най-сетне със своите зверове, пък и Менедем бе довършил свинята. Спартанците се събраха заедно, изтривайки потта и калта, хвалейки Таис, която все пак беше получила две големи синини при падането върху камъка. Преследвачите вече бяха отминали храстите пред поляната и ловът се пренесе на север, където бяха младшите военачалници. Четиримата ловци, които бяха се сражавали на поляната, решиха да отидат на Еврота да се измият и да поплуват след боя, докато слугите нарежат дивеча и приготвят месо за вечерния пир. Еоситей вдигна Таис на широкото си, доста издраскано рамо и я понесе към реката, съпровождан от шеговито ревнивата Егесихора и искрено загрижения Менедем.

— Внимавай, Еоситей, предупреди ли нашите красавици за опасностите на Еврота! — извика Менедем след началника си, който широко крачеше със своето прекрасно бреме. Елините обичаха да носят обожаваните от тях жени — това беше признак на уважение и на благороден стремеж. Стратегът не отговори и едва когато пусна Таис на земята край брега, каза:

— Егесихора знае, че Еврота тече изпод земята. В горното ѝ течение около Фения в Аркадия, където са «Деветте върха», има развалини на град, който е носил името на жената на Ликаон, пеласгиеца, син на Калисто. Под деветоглавата планина Ароания има страшно дълбока клисура, където дори лятно време има сняг. От клисурата като малък водопад се спуска върху скалата потокът Стикс. Водата му е смъртоносна за всичко живо, разяжда желязо, бронз, олово, калай и сребро, дори и злато. Черната вода на Стикс тече бързо по черни скали, но след това става яркосиня, когато скалите се изпъстрят с вертикални ивици черно и червено — цветовете на смъртта. Стикс се влива в Критос, а той в нашата река, смесва се с нея и става безвреден. Но в някои дни, известни само на гадателите, струите на Стиксовия поток не се смесват с водата на Еврота. Казват, че може да се видят — те преливат като цветовете от дъга на старо стъкло. Този, който остане известно време в тази струя, го очаква аория — преждевременна смърт. Ето защо къпането в нашата река понякога може да причини нещастие.