Иван Ефремов - Атинянката Таис

Таис долови странна миризма. Може би камъните на басейна още пазеха аромата от лечебните треви и масла, с които някога, се славеше Крит. Стените на водоема завинаги бяха просмукали аромата на свещените умивания, които са се извършвали тук в течение на хилядолетия. Таис изведнъж свали дрехите си и се потопи в едва доловимо шуртящата вода, сякаш се докосваше до чувствата на своите далечни прадеди. Разтревоженото повикване на Егесихора я върна към действителността.

Спартанката изпадна под влиянието на смътно усещане на страх, внушаван от величествените развалини със странно и неизвестно предназначение. Таис се облече и побърза да отиде при приятелката си.

Егесихора беше спряла пред изображение на жена със светлосиньо облекло, с развяващи се едри черни къдри и бе повикала при себе си спътниците.

Голямо око, което гледаше открито и насмешливо, горди тънки вежди, прав нос, малко въздълъг и с не толкова голяма горна част, както у елините, особена форма на устата, която съчетава чувствеността с детското очертание на късата горна устна, леко издадена долна част на лицето…

Егесихора обхвана с длани необикновено тънката талия на приятелката си, като стегна гънките на хитона, и спартанците възторжено заръкопляскаха: в образа на Таис пред тях стоеше ако не сестра, то поне роднина на изписаната на стената на двореца жена.

Странно тревожно чувство проникна в душата на Таис. Твърде дълбока бе древността на смъртта, от която бе излязла тази критска жена, твърде отдавна бяха отишли в подземното царство тези, които бяха строили дворците, бяха рисували портрети на красавици, бяха се сражавали с бикове и бяха плавали по морета. Таис побърза да излезе на слънце, викайки след себе си притихналите спътници и смутената Егесихора, която сякаш беше погледнала в непозволено място.

На южния бряг на Крит слънцето заливаше земята с ослепителна светлина, но го нямаше чудния прозрачен въздух, присъщ на Елада. Синкава омара забулваше далечината и зноят изглеждаше още по-неприятен и по-силен, отколкото на атическите брегове.

По хълмистото плато от развалините се бе проточила ивица каменни плочи, затънали в земята, обрасли с висока суха трева и покрити с лишеи. В края на този древен път, там, където той изчезваше в падина, се възправяше грамаден блок, а върху него изваяни високи рога на бик, сякаш един от подземните бикове на Посейдон се бе надигнал на повърхността, за да напомни на хората, че те са само ефимерни обитатели на Гея и че стъпват по несигурна почва, под която са се загнездили, назряват и се надигат за страшни сътресения невидими стихии.

Дълги сенки падаха от рогата и се проточваха към Таис, стараейки се да я хванат със своите краища. Сигурно така свещените петнисти бикове на Крит са се насочвали към девойките, изпълнителки на обредния танц игра. Хетерата бързо премина между ивиците сянка до обления от слънце връх на втория хълм, спря се, погледна наоколо и с цялото си същество разбра, че земята на нейните прадеди е страна на мъртви, заличени от времето души, отнесли своите знания, майсторство, чувство за красота, вяра в боговете, песните и танците, легендите и приказките в тъмното царство на Аид. Не бяха оставили след себе си нито един надгробен паметник, каквито бяха елинските, в които най-добрите скулптори бяха отразили живата прелест, достойнство и красота на покойните. Като ги гледаха, потомците им се стремяха да приличат на прадедите си или да ги надминат. Таис не можеше да забрави чудесните надгробни паметници в Керамик, посветени на млади като нея жени, например столетния паметник на Хегесо, запазил образа на млада жена и нейната робиня. А тук не се виждаха некрополи. Затворили се в своя остров, недостъпен за никого в онези времена, критяните не бяха предали своето духовно богатство на околните народи.

Богоравни деца на морето, те бяха затворили своя остров със завеса от морска корабна мощ, без да се страхуват от нападенията на диви народи. Таис не бе видяла никакви следи от укрепления, не бяха описани такива укрепления и от пътешественици. Прекрасните дворци до самите пристанища, богатите градове и складове, отворени към морето и незащитени откъм сушата нагледно свидетелствуваха за силата на морския народ.

Непостижимото по красота изкуство на критяните не изобразяваше никакви военни подвизи. В дворците и храмовете липсваха образи на царе-победители, на изтезавани жертви, на свързани и унижени пленници.