Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Аз още съм млад и за мен нищо не е късно!

— Аз ли да ти казвам, повелителю на хора, че истинска царица не може да се назначава или да се ограничава с леглото нощем. Тук са необходими усилията на двама, но такива, че всички околни да ги виждат и да ги чувствуват. За да стана царица, са нужни много години, а ти, както виждам, не разполагаш дори и с една година.

— Да, аз ще отплавам с Неарх да търся път към Етиопия. Деветдесет кораба са готови и се приготовляват на корабостроителниците във Вавилон и Александрия на Ефрат.

— И ще ме вземеш ли в океана със себе си? Не като царица, а само като спътница?

След кратко мълчание Александър мрачно отговори:

— Не. Невярна е съдбата по бойните пътища, жестоки са лишенията по бурните брегове на безводните пустини. А ти си скъпоценна! Чакай ме във Вавилон!

— Като жена на Птолемей ли?

— Ще назнача Птолемей хилиарх на мястото на Хефестион. Той ще управлява империята, докато отсъствувам.

Таис стана, вперила мил и тъжен поглед в царя. Стана и Александър. Тропотът на препускащия с всички сили кон наруши неудобното мълчание. Един конник от персийските благородници — хетайри от нов набор — вдигна над главата си свитък писмо. Александър даде разрешение с жест и пратеникът, като слезе от коня, изтича, държейки посланието пред ниско наведеното си лице.

— Прощавай, ще го прочета. — Царят разгъна пергамента, Таис видя няколко реда, написани с едър почерк.

Александър се обърна към Таис с измъчена усмивка.

— Трябва бързо да се върна във Вавилон. Върнал се е Неарх от разузнаването в Арабия, сега можем да отплаваме. Селевк приближава с голям керван слонове, а Певкест води млади войници от Ариана.

Таис изсвири през зъби като атински хлапак. Боанергос вдигна глава, наостри уши и при повторния призив дотича при господарката си. И Александър махна с ръка, викайки коневода скит.

— Обясни ми на прощаване, царю мой — атинянката хвана юздата на раванлията, — значението на твоя подарък, донесен ми от Хефестион?

— Това е един мой сън в Ниса, когато видях бръшляна и критската порода бикове. Ти знаеш, че войската на Дионис в неговия поход се е състояла само от менади, а в индийския — наполовина. И ти ми се присъни като менада, гола и страшно привлекателна, обвита с бръшлян. Блестящият жезъл на Дионис ми посочи тебе… И аз заповядах на скулптора от Суза да извае според моя сън и по памет твоето изображение на менада.

— От все сърце ти благодаря за това, както и за къщата при Лугалгири.

Таис стремително обви с ръце шията на царя и за миг замря в неговите прегръдки. Побледняла, тя се изтръгна и скочи на раванлията. Александър направи стъпка към нея, протегна ръка и сякаш се препъна пред твърдия и поглед.

— Съдбата и аз ти дадохме възможност три пъти. Първия път в Мемфис, втория път на Ефрат, третия — в Персеполис. Четвърти път съдбата не позволява и аз също. Хелиайне, велики царю, «тон айона» (навеки), както казал Платон!..

Таис пришпори раванлията и отпусна глава. Едри сълзи се затъркаляха от плувналите дълги ресници, падаха върху черната грива на коня. Александър потегли редом. На една стадия зад тях вдигаха прах конниците от царската охрана. Александър бе навел непокритата си глава, широките му рамене бяха отпуснати, жилестата му ръка висеше лениво. Таис никога не беше виждала божествения победител такъв — образ на човек, изчерпал своите сили, останал без никаква надежда. Клеофрад на последния кеоски пир изглеждаше по-силен и по-бодър. Ами ако Александър отново се заеме с работите на огромната империя във Вавилон, какво ли ще бъде тогава?

— В името на Афродита и на всичко, което ни влече един към друг, Александре, царю мой, веднага напусни Вавилон. Не се бави нито един ден! Закълни ми се в това. — Тя взе ръката му и силно я стисна.

Александър надзърна в огромните сиви очи и отвърна нежно и искрено:

— Кълна се в Стикс, моя Айфра (Сияеща)!

Таис удари с пети Боанергос и изпревари бавно яздещия цар и неговата охрана. Атинянката като вихър премина през портите на Екбатана, препусна из улиците и като хвърли поводите на слугата, изтича през градината в павилиона на Ерис, където се затвори до вечерта.

А след два месеца, в последните дни на таргелион, като планинска лавина се понесе вестта за внезапната смърт на Александър.

Не бяха минали и десет дни, когато нарочен пратеник донесе на Таис едновременно две писма — от Птолемей и от Хезиона. Тиванката подробно описваше последните два дни от живота на царя. Безкрайно уморен, той събрал военачалниците, за да разпредели корабите, и заедно с Неарх отдавал заповеди, вниквайки във всички подробности за подготовката на огромната флота. Измъчван от безсъние, той плувал нощем в Ефрат. В пристъп на треска царят напуснал двореца на Навуходоносор, където живеел постоянно, и се прехвърлил в новия град в своята къща с покрит басейн. Не искал да вижда никого освен Неарх, къпел се, изтощен от температура, но треската все повече се усилвала. И както по-рано не можел да спи. Александър наредил да принесат жертви на дванайсетте олимпийски богове и на Асклепий. В разговор с Неарх настоявал да отплават след два дни. Критянинът за първи път виждал своя божествен приятел в подобна неестествена тревога, той безкрайно говорел за океана и давал нареждания, като се повтарял и понякога се обърквал. Сутринта, когато спаднала температурата, Александър заповядал да го отнесат в стария град в двореца, за да принесе жертва. Той вече бил толкова слаб, че почти не можел да говори.