Иван Ефремов - Атинянката Таис

Александър наведе глава, отговаряйки с мълчаливо съгласие.

— Още ли гори у тебе стремежът към края на Ойкумене? — тихо запита атинянката. — Може би не си избрал верния път?

— Друг не съществува! Не може да се прекоси Азия на изток, на юг или на север и да не се срещнат въоръжени отреди или цели армии. Те ще те унищожат или ще те пленят дори ако имаш и петстотин и пет хиляди спътници или само пет — все едно. Само ако се насъбере страшна сила, може да се пробие преградата от враждебни, нищо неразбиращи от моята цел другоезични хора и друговерци. Ти сама виждаш, аз трябваше да разоря огромни царства, да разбия безброй много врагове. Обаче не минаха и две години, а в Индия Чандрагупта вече ми отне част от завоюваната земя, изгони моите сатрапи! Не, не успях да стигна границите на Ойкумене по суша. Сега ще опитам по море.

— Може би ако пътешествуваш самотен като жълтоликия обитател на Изтока, ти би успял да изминеш повече?

— Може би. Но твърде много случайности има по пътя и всяка заплашва с гибел, а и ще трябва твърде много време. Пешком пътят е бавен. Не, аз бях прав, като вървях по пътя на силата. Неверни се оказаха пресмятанията на най-големите учени на Елада за размерите на Ойкумене. Тя е много по-голяма, но това е тяхна грешка, а не моя!

— И ти отново ли ще тръгнеш в неизвестни далечини?

— Уморих се не от пътя, а от грижите за огромната държава. Те ме връхлетяха като придошла река напролет.

— А нима не може да споделиш грижите и да ги възложиш на верни съратници? — запита Таис.

— Отначало ми се струваше, че съм сред най-достойните, че заедно ние образуваме острието на копие, годно да сломи всичко на света. За първи път спартанската издръжливост обхвана десетки хиляди мои воини. Заслугата е на моя баща Филип! Именно той успя да събере и да възпита войска с такава храброст и устойчивост, та тя с качествата на всеки отделен воин да се приближи до лакедемонската. С тези елитни трийсет и пет хиляди аз отбих и сломих сила, която но численост беше многократно по-голяма, но по качество на хора — най-лоша. Всичко вървеше добре, докато целта беше една и съща, врагът — страшен и не ни обременяваше товарът на грамадната военна плячка. Сплотеността се похабява както физическата сила. Сърдечната чистота и безкористието биват разяждани както желязото от ръждата от ласкателството на околните, от тълпите продажни жени и търговци, от жреците и философите, от роднините и от мнимите приятели.

От хората, по-твърди от орлов нокът, които не се похабиха през десетте години война и господство в покорени страни, останаха малцина — една шепичка за цялата голяма империя. И аз ги губя един след друг, както загубих несравнимия герой Хефестион. С други пък влязох във вражда, понякога справедливо — те не ме разбираха, понякога несправедливо — аз не ги разбирах. Но най-страшното е, че колкото по-надалече, толкова повече се разминаваха нашите цели! Не можех вече да мисля за хоманойа, равенство между народите, когато не я намерих дори сред най-близките си приятели и съратници. Голямата отрова в сърцата на всички хора е дивата родова, племенна и верска надменност. С това нямам сили да се справя. Такъв е краят на азиатските завоевания: аз, владетелят на половината свят, оставам безсилен и се чувствувам като пътешественик в началото на пътя. Ти си права. Щях да бъда по-щастлив, ако бродех свободно като странник в бедняшко облекло, предоставен на милостта на боговете и на всеки срещнат въоръжен!

Таис притегли към себе си лъвската глава, на македонеца, милваше я майчински нежно, усещаше развълнуваното дишане, което отекваше с хриптене в пробитата от стрелите гръд. Нервен трепет пробягваше по мощните ръце, по-рано божествено спокойни.

— Искаш ли да станеш моя царица? — като се изправи, запита Александър с обичайната си неочакваност.

Таис трепна.

— Една от жените на царя на царете ли? Не!

— Ти искаш да бъдеш първа между всички или единствена? — усмихна се мрачно македонецът.

— Ти все не ме разбираш, царю мой — спокойно отвърна Таис, — и няма да ме разбереш, докато не бъдем напълно заедно. На мен лично не ми трябва нито изключително място, нито прогонване на съперниците. Трябва ми да имам правото да те пазя — понякога въпреки твоето мимолетно желание или въпреки волята на приятелите и съратниците. Иначе ти не би успял да се облегнеш на мене в тежък час на измяна или болест.

— Значи, ти искаш?…

— Аз нищо не искам, само пояснявам. Късно е! Много по-рано трябваше да водим този разговор.