Иван Ефремов - Атинянката Таис

— А ако дивата амазонка или безгрижната Нереида изведнъж възкръснат в мене?

— За това ти сама ще се погрижиш. Съгласна ли си?

След кратък размисъл Таис мълком кимна.

— Може ли да сключим договора с целувка?

Атинянката му разреши.

Въпреки зимното време, конницата на Александър отиде в планините и прекара там много по-дълго отколкото налагаше покоряването на хаситите, които се бяха разпръснали из Партиа и Хиркания. Дали не се кани Александър пак да посети Морето на птиците?

Таис мислеше за друго. Умореният завоевател, объркан от загубата на най-добрия си приятел, изтерзан от цял куп неприятни задължения във връзка с управлението на империята, при което навикът му към мълниеносни решения не помагаше, а по-скоро му пречеше, той просто нямаше желание да се върне във Вавилон. От Елада пристигнаха лоши новини. Харпал, избягалият ковчежник, и Касандър бяха обявили Александър за луд, обвзет от мания за величие. Обаче славата на великия пълководец беше твърде голяма. В Елада за негово най-голямо дело считаха възвръщането на всички статуи от Азия, изнесени от предишните завоеватели. Кланяха му се като на съвременен Херакъл. Изменникът Харпал свърши зле — бяха го наказали.

Архитектът Стасикрат беше разправял в Елада противното. Той бе предложил на Александър да направи нещо нечувано — да извае негова статуя, висока шестстотин лакти, като обработи планината Атон и Халкидика. Александър само се разсмял и казал, че исполинските пирамиди на Египет нищо не говорят за владетелите, които са ги построили. Големият обем сам по себе си още не означава голяма слава.

Още по-голямо впечатление направи в Елада пристигането на македонските ветерани под началството на Кратер. Те бяха освободени от Александър с почести и огромни награди. Фалангата и агрианската конница бяха престанали да съществуват. Всички елински наемници, оставени в построените крепости и Александриите, също се бяха върнали в родината си.

Прахът на Хефестион временно бяха поставили в мавзолей от белоснежен варовик на един хълм до Екбатана, откъдето се откриваше изглед към източната равнина, обраснала със сребриста трева. Таис обичаше да язди тук заедно с Ерис. Тя си припомни как малко преди да заболее Хефестион ѝ бе разказал за удивителния подвиг на индийския мъдрец, гимнософиста Калинас. Калинас бил отишъл при Александър и му съобщил решението си да напусне пределите на тази земя. Царят отначало не го разбрал и му обещал силна охрана. Старецът обяснил, че се чувствува зле и не иска повече да живее, тъй като е далече от родината си и не би могъл да стигне до нея. По молба на индиеца войниците бяха издигнали голяма клада. Александър, предполагайки, че ще има жертвоприношение, подарил на Калинас кон с пълна сбруя и пет златни чаши. Мъдрецът подарил даровете на строителите на кладата, а сам легнал отгоре ѝ и заповядал да я запалят от всички страни. Старецът лежал съвсем неподвижен в дима и пламъците на голямата клада. Александър, по-къртен от такова мъжество, заповядал да свирят всички тръби и наредил и слоновете да отдадат на гимнософиста царствен привет със своя рев. Дълго време войниците не можеха да се помирят със смъртта на Калинас. Според тяхното мнение бяха загубили човек, който е закрилял армията по време на поход. Хефестион считаше смъртта на индиеца за голям подвиг, достоен за подражание. Искал да намери и у себе си такава твърдост и без съмнение е говорил с Александър за това. Гигантската клада беше посмъртен отговор на царя на думите на приятеля му. Бяха подредили и почистили пустинния хълм, където преди месец беше кипяла работа. Около мавзолея бяха посадили храсти и цветя. На Таис ѝ допадаше да мечтае тук за онези промени в живота, които наближаваха. Птолемей засега още нищо не беше направил за сина си, макар че се беше клел да намери най-добрите учители по гимнастика и военни упражнения, веднага след като се завърне във Вавилон с Александър, когото не можеше да остави засега самичък.

Когато Таис дойде на гроба в един от дните на елафеболион, месец с особено лъчезарно време, видя от хълма, че се приближава голям отряд. Той спря на около пет стадии от мавзолея. Двама души се отделиха и бавно се насочиха към хълма, високи, с искрящи шлемове, единият на вран, а другият на сив кон на петна. Сърцето на Таис развълнувано затуптя. Тя позна Александър и Птолемей. Царят сега винаги избираше врани коне в памет на своя Буцефал. Шест персийски младежи от нейната охрана, назначена от Птолемей, препуснаха тревожно и излязоха изпод сянката на самотния бряст, където очакваха своята охраняема. Таис ги успокои. Воините не се качиха на конете, а се построиха по-далече, почтително навели глави.