Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Александър мисли да свърже по-здраво Македония, Елада и Азия — замислено каза Лизип, — само че дали трябва толкова да се бърза? Набързо ще се изпоженят, а след това ще изоставят тези жени! Царят прекалено бърза. Във Вавилон го чакат хиляди и хиляди неразрешени въпроси.

— Време е и аз да ида в Екбатана. Синът ми се е уморил да ме чака — внезапно каза Таис. — Ако успея да се приготвя, утре заминавам. Скоро тук ще настанат големи горещини.

— Няма ли да се отбиеш в Суза? — запита Хезиона.

— Не. Прекият път през Гармал и Свещените огньове е по-кратък и по-удобен. Ти ще останеш ли да чакаш тук Неарх? Разбира се, напразно питам… А учителят какво ще прави?

— Аз ще дочакам Александър тук, макар че на първо време няма да му е до мене и до изкуството — отвърна Лизип.

Няколко часа преди заминаването един пратеник на кон намери Таис чрез Хезиона и градоначалника. Той и предаде здраво запечатано писмо от Птолемей, който я молеше да не се сърди за принудителния брак с персийско момиче, уверяваше я, че Александър ги е принудил всички набързо да се оженят и те са направили това само заради царя. С обичайната си убедителност Птолемей говореше за брака си като за празна незначителна отстъпка на Александър, обещаваше при среща да ѝ обясни и да ѝ повери някаква си тайна, важна за тях двамата. Между другото Птолемей споменаваше за — скъпоценни камъни, необичайно красиви, събрани за нея. Между другото, защото той знаеше как би отвърнала атинянката на прекия опит да я подкупи.

Таис взе игла, прикова писмото на столетник, наряза го с кинжал на късчета и ги разхвърля на вятъра.

Тя се сбогува с Хезиона и Лизип нежно, но кратко, без да знае, че ги вижда за последен път. Нейният малък отряд мина през вратата Ищар и се скри от очи по северния път.

В Екбатана Таис преживя съдбоносната трета година на сто и четиринадесетата олимпиада. Таис много добре помнеше всеки месец от тази година до тежките дни на таргелион, през които по странно стечение на съдбата умря Александър. И страшното сражение при Хидасп, което прекърши македонската армия, също се случи в края на таргелион през третата година на предишната олимпиада! Може би, ако бе жив старикът Аристандър, той би успял да ги предварди… не, Александър отдавна вече не го слушаше.

Дълго време Птолемей не се вестяваше в града. Отначало Таис се наслаждаваше на своя израснал Леонтиск, който силно се бе привързал към майка си, после се почувствува самотна без Лизип. Веднъж тя се изкачи на високото гробище и дълго гледа ослепително бялата плоча върху гроба на Клеофрад. Вятърът люлееше над нея ажурната сянка на къпините, която приличаше на писмени знаци. Коленичила в знойната тишина, тя си припомни великолепния надпис върху гроба на Анакреон! «Плоча на Анакреон! Под нея спи теоският лебед и безумната страст на пламенни юноши спи…» Таис замисли строфи на епитафията, която тя бе решила да изсече върху тази няма бяла плоча, която вече беше започнала да обрасва с бръшлян, любимото надгробно растение на елините: «Погребан е тук Клеофрат, атински ваятел, споил красотата на женското тяло с облика на вечните богини…»

След Нова година, в разгара на южната лятна горещина в Екбатана дойде Хефестион и донесе писмо от Птолемей, грамадно количество скъпоценности и неочакван подарък от Александър — златна статуйка на жена, прилична на Таис, в облекло на Менада, спътница на Дионис, тоест, обвита от главата до бедрата с клонки бръшлян. Изкусно изрязаните листа бяха струпани на главата и на плещите ѝ като гъсто гнездо, отделни вейки се спускаха по-долу от талията. Таис, възхитена от майсторството на скулптурата, разбра значението на подаръка само след срещата си с царя.

Хефестион посещаваше атинянката у дома ѝ и разказваше за приключенията по време на похода. Таис с тревога се взираше в отдавна познатия ѝ облик на веселия гигант и откриваше в него черти на безкрайна умора и странно опустошение. Понякога погледът на Хефестион се спираше на нещо невидимо и сякаш животът напускаше неговите невиждащи очи.

В чест на най-близкия приятел на Александър и хилиарх през есента уредиха величествено празненство в Екбатана. По броя на артистите то беше почти равно на празника на бракосъчетанието в Суза.

Лошите предчувствия на Таис се оправдаха. В началото на празника Хефестион се разболя, поразен от силна треска. Болният ставаше все по-зле и по-зле. Щом новината стигнала до Вавилон, Александър взел най-добри коне и препуснал към Екбатана заедно с Птолемей и най-знаменитите лекари. Но беше късно. Един от стълбовете на империята на Александър, най-близкият приятел на царя, жизнерадостният гигант, който лесно понасяше невероятните трудности на походите и сраженията, умря на седмия ден от заболяването през пианепсион, в третата година от сто и четиринадесетата олимпиада.