Иван Ефремов - Атинянката Таис

— Нищо! — каза Таис. — Ние ще вървим като истински амазонки — голи, само с пояси за мечовете и ремък за колчаните.

— Великолепно! — възкликна Александър, прегърна Таис и я целуна.

Атинянката заедно с Ерис и цяла стотна от тесалийската конница — почетният ескорт на бъдещата «царица на амазонките» — отидоха в царските къпални на едно от най-големите езера, десет парасанга южно от Персеполис. Там се влива бързият Аракс. Донесените от него мътни пролетни води се бяха утаили и синьото огледало на езерото отново бе придобило девствената си чистота и прозрачност. Белите постройки на малък дворец, верандата на брега, стълбищата, слизащи до водата, далечни брегове, тънещи в синкавата омара на изпаренията, по пладне, бяха съвсем безлюдни. Това място можеше да бъде убежище на богиня или на бог. Тук, както в родната Елада, постройките създадени от човека, се сливаха с околната природа, ¦ бяха неделима част от нея. Строителите на дворците и храмовете в Египет, Вавилон и Персия се стремяха да се откъснат от природата. Това тук беше изключение. Край това тихо езеро Таис за първи път от няколко години изпита умиротворение и покой, сля се с планинския въздух, сиянието на слънцето, с едва чутия плисък на вълните и шума на клонестите борове.

Двете жени харесаха една квадратна беседка. Водещата към водата стълба бе оградена с висок парапет, който напълно ги скриваше от чужди погледи. Таис лежеше продължително върху мрамора до водата, за да изравни бакърения си загар, а Ерис седеше наблизо на стъпалата, гледаше замислено водата и слушаше вятъра. Когато горещината спадаше, пристигаше с лека лодка от бяло дърво един стар служител, роб от далечна Кадусия.

Той донасяше пресни плодове и разхождаше Таис по езерото. Някога старият кадусиец бе служил у гръцки наемник и бе се научил да говори койне. С прости, но убедителни думи той разказваше предания за езерото, за прекрасните пери — нимфи на огъня, любовта и мъдростта, които обитавали близките планини, за мрачните и злобни джинове — Мъжки божества от пустите клисури, които били подчинени на перите.

Лодката бавно се плъзгаше по прозрачната вода, равномерно пляскаше веслото. Под тихия разказ на стареца Таис сънуваше с отворени очи. Въздушни, с огнени отблясъци, в леки дрехи, безгрижни красавици се плъзгаха над водата, съблазнително се извиваха при полета, мамеха към вдлъбнатите голи, брулени от вятъра скали, изправени като стена на стража пред забранените убежища на духовете на пустинята. И на Таис ѝ се искаше да стане такава пери — нито човек, нито божество, — свободна от тревоги, увлечения, разпри и съперничество, които вълнуват еднакво и хората, и боговете на Олимп. Пробуждайки се от бленуването, Таис с тъга и смях опипваше своето плътно, гладко, твърде земно тяло и с въздишка се гмурваше в хладните дълбини на езерото, недостъпни за огнените красавици.

Шестте дни изминаха бързо, настъпи навечерието на празника. Като се посъветва с тесалийците, атинянката реши да влезе в града вечерта. С остри провиквания и изсвирвания, удряйки по щитовете, под звъна на оръжията и сбруите, тропота и цвиленето на конете, бясната орда с факли се втурна в града и се понесе към североизточния край в подготвената от по-рано просторна къща. Слухът за пристигането на амазонската царица се разнесе за миг из града. Стотици хора, потресени от шумното нахлуване, разказваха за събитието. Взели тесалийците за амазонки, те преброиха едва ли не хиляда свирепи ездачки с метателни ножове между зъбите си.

И ето че настъпи дългоочакваният празник. Откри го лично божественият победител на «царя на царете», новият владетел на Азия Александър, който пристигна на изпълнения с народ площад в южната страна на дворците, придружен от знаменитите военачалници. Яркото слънце трептеше по златната броня и шлема с форма на лъвска глава на едрия и прекрасен македонец. Златната юзда рязко се очертаваше върху черния му могъщ боен кон Буцефал, не по-малко знаменит от ездача.

От лявата почетна страна на Александър яздеше царицата на амазонките, също в златно въоръжение. Народът, затаил дъх, гледаше Александър и неговата прекрасна като богиня спътница. Амазонката със своята чиста и пренебрежителна голота седеше на нечувано красив кон — златисточервеникав, с дълга черна опашка и грива, в които бяха вплетени златни нишки. Раванлията, малък и гъвкав, изглеждаше като гущер до грамадния Буцефал. Меднокожото тяло на царицата на амазонките бе пристегнато с пояс от златни квадрати и къс меч, раменете бяха покрити с леопардова кожа, върху която имаше лък и колчан, обрамчени от дълги златисти коси, падащи изпод задната част на непоносимо блестящия шлем. Лицето на царицата бе обгърнато от дебелия подбрадник на шлема, който с ниската козирка и придаваше войнствен и суров вид. На лявата си ръка над лакътя амазонката носеше щит с изображение На златния сокол на Цирцея в средата.