Артуро Перес-Реверте - Чиста кръв

— Много благородно от ваша страна — той посочи, примирен, шпагата, която висеше до главата му — … Жалко, че не съм добре, за да отвърна на такава изисканост, като ви спестя задължението да ме убиете в леглото като куче… Но онзи ден в гадната уличка наистина се развихрихте.

Той се размърда отново в опит да се настани по-удобно. В този момент сякаш не таеше злоба към Алатристе, освен по задължение. Но тъмните му и трескави очи бяха все тъй нащрек, следяха неотклонно посетителя.

— Впрочем… говорят, че момчурлякът отървал кожата. Истина ли е?

— Да.

Усмивката на наемния убиец стана по-широка.

— Радвам се, да му се не види. Смело момче е. Трябваше да го видите през нощта при манастира, как се опитваше да ме държи на разстояние с една кама… Да ме обесят, ако ми е допадало това, че го отведоха в Толедо, още по-малко пък като знаех какво го очакваше. Но на вас ви е ясно, че музиката поръчва този, който плаща.

Усмивката му пак беше станала лукава. От време на време поглеждаше крадешком пистолета, който си стоеше на чаршафите, и капитанът въобще не се съмняваше, че щеше да си послужи с него, ако някой му предоставеше тази възможност.

— Вие — каза Алатристе — сте кучи син и подлец.

Другият го погледна с почуда, която изглеждаше искрена.

— По дяволите, капитан Алатристе. Ако ви чуе някой, ще вземе ваша милост за монахиня от ордена на света Клариса…

Последва мълчание. Все още с пръст на спусъка, капитанът се озърна внимателно. Домът на Гуалтерио Малатеста твърде много му напомняше неговия собствен, на обитателите на двете жилища им бе все едно къде живеят. И по някакъв начин италианецът беше прав. Не бяха толкова различни един от друг.

— Наистина ли не можете да се помръднете от това легло?

— Не, честна дума… — Малатеста го гледаше сега с подновено внимание. — Какво става?… Търсите си повод? — усмивката му отново цъфна, бяла и жестока. — Ако това ще ви помогне, мога да ви разкажа за хората, на които съм светил маслото, без да им дам време дори да се прекръстят… Убивах ги будни или заспали, отпред или изотзад; и по-често последното, отколкото първото. Тъй че не е нужно да изпитвате угризения на съвестта — усмивката отстъпи място на тих смях, скърцащ, коварен. — Ваша милост и аз сме от занаята.

Алатристе гледаше шпагата на неприятеля. По ръкохватката и острието имаше толкова удари и следи от друга стомана, колкото и по неговата собствена. Всичко е случайност, каза си той. Зависи как ще се търкулнат заровете.

— Ще съм ви много благодарен — подхвърли капитанът, — ако се опитате да хванете пистолета или шпагата.

Малатеста се втренчи в него, преди да завърти бавно глава.

— И дума да не става. Може да съм накълцан, но не съм страхливец. Ако искате да ме убиете, натискайте спусъка и да свършваме бързо… При повече късмет ще стигна в ада за вечеря.

— Не ми допада да съм палач.

— Тогава вървете на майната си. Прекалено съм слаб, за да споря.

Той отпусна пак глава на възглавницата и затвори очи, подсвирквайки си своето „тирури-та-та“, и като че ли изгуби интерес към въпроса. Алатристе остана прав, с пистолета в ръка. През прозореца чуваше далечното биене на часовника на църквата. Накрая Малатеста спря да подсвирква. Прокара ръка по подутите си вежди, сетне по лицето, издълбано от шарката и белезите, и отново погледна капитана.

— Какво?… Решавате ли се?

Алатристе не отговори. Цялата работа добиваше вид на гротеска. Дори самият Лопе не би се осмелил да представи подобно нещо от страх, че тъй наречените „мускетари“, предвождани от кърпача Табарка, постоянното присъствие в театрите, биха затропали възмутено. Приближи се малко към леглото и се зае да оглежда раните на врага. Воняха и имаха много лош вид.

— Не си правете илюзии — рече Малатеста, като смяташе, че отгатва мислите му. — Няма да умра. Ние, хората от Палермо, сме корави… Тъй че наканете се най-сетне, майка му стара.

Искаше да го убие. Това беше извън всякакво съмнение. Диего Алатристе искаше да убие този жесток мерзавец, който толкова пъти бе застрашавал живота му и живота на приятелите му. Да обърнеш гръб и да оставиш жив такъв човек бе толкова самоубийствено, колкото и да държиш отровна змия в стаята, където възнамеряваш да спиш. Искаше и трябваше да убие Гуалтерио Малатеста, но не по този начин, а с оръжие в ръка, лице в лице, чувайки дишането му, накъсано от напрежение и предсмъртното му хъркане. В този момент прецени, че въобще не бързаше и че всичко можеше спокойно да почака. В крайна сметка, колкото и да се напъваше италианецът и да се наслаждаваше на тази мисъл, те двамата не бяха съвсем еднакви. Навярно бяха такива пред Бога, пред дявола или пред хората; но не и според вътрешния си закон, нито по съвест. Еднакви във всичко, освен в начина да виждат заровете на масата. Еднакви, ако изключим това че, ако бяха с разменени роли, Малатеста вече отдавна щеше да е убил Диего Алатристе. Докато сега последният продължаваше да стои, с шпага в ножницата и с пръст, опрян нерешително на спусъка на пистолета.