Артуро Перес-Реверте - Чиста кръв

Стаичката беше мизерна. Миришеше на застояло и на самота. Няколко хлебарки кръстосваха по масата, сред остатъците от храна, подобно на мародери по бойно поле след битка. Имаше две празни бутилки, една кана с вода и нащърбени чаши, мръсни дрехи на един стол, нощно гърне по средата на стаята, връхна дреха, шапка и плащ, все черни, закачени на стената. Имаше и легло, на което бе положена шпага, а до шпагата лежеше Гуалтерио Малатеста.

Ако италианецът беше направил и най-незначителния жест на изненада или заплаха, Алатристе със сигурност щеше да му види сметката от упор с пистолета, който държеше готов за стрелба, без дори да му каже „пазете се, ваша милост“. Но Малатеста остана загледан във вратата, сякаш му бе трудно да познае новодошлия, а дясната му ръка не помръдна и на косъм към пистолета, който той държеше предвидливо върху чаршафите. Беше облегнат на възглавницата и измъченото изражение загрозяваше и без това отблъскващото му лице, още по-изпито от страданието и тридневната брада: кожата около веждите със зле зараснала дупка между тях бе възпалена, под лявата буза имаше мръсна превръзка, пепелява бледност бе покрила ръцете и лицето му. Той бе разсъблечен, тялото му — обвито с бинтове със засъхнала по тях кръв, избила на кафяви петна. Алатристе прецени, че раните бяха най-малко три. Несъмнено при двубоя в уличката наемният убиец беше отнесъл по-лошия дял.

Без да престава да го държи на прицел, капитанът затвори вратата зад себе си и приближи леглото. Малатеста като че ли най-сетне го позна, понеже блясъкът в очите му, изострен от треската, стана по-твърд, а ръката започна да прави напразни опити да стисне пистолета. Алатристе доближи цевта на своя на две педи от главата му, но врагът бе прекалено изтощен, за да се бори. Без съмнение беше изгубил много кръв. Тъй че, след като установи безполезността на усилието си, той се задоволи да вдигне леко главата си, потънала във възглавницата, и под тънките, сега силно занемарени италиански мустаци, лъсна бялата, опасна усмивка, която капитанът познаваше отлично, изпитал неведнъж последиците й на свой гръб. Наистина, сега устните се усмихваха уморено, сгърчени мъчително в почти права линия. Но това си бе същата гримаса, с която Гуалтерио Малатеста изглеждаше винаги готов да живее или да се спусне към пъкъла.

— Виж ти — прошепна той. — Та това е капитан Алатристе…

Гласът му беше вял и тъжен, макар думите да звучаха твърдо. Черните, трескави очи бяха устремени към новодошлия, безразлични към цевта на пистолета, насочен към него.

— Както виждам — продължи италианецът, — изпълнявате благочестивия дълг да посещавате болните.

Той се изсмя през зъби. Капитанът задържа за момент погледа си на него и после отдръпна пистолета, макар да остави пръста си на спусъка.

— Добър католик съм — отвърна той в същия ироничен тон.

Смехът на Малатеста, къс и сух като скърцане, се усили, щом чу думите му, сетне премина в пристъп на кашлица.

— Така казват — съгласи се той, когато се съвзе. — Това разправят… Макар че напоследък по този въпрос имаше както мнения „за“, така и „против“.

Той задържа още малко погледа си върху капитана и после, с ръката, която се бе оказала неспособна да насочи пистолета, посочи каната на масата.

— Имате ли нещо против да ми дадете малко вода?… Тъй ще можете да се хвалите, че сте дали на жадния да пие.

След кратък размисъл, Алатристе се раздвижи бавно и отиде да вземе каната, без да изпуска от очи неприятеля си. Малатеста отпи жадно две глътки, като го гледаше над ръба на каната.

— Идвате просто да ме убиете? — поинтересува се той. — Или очаквате преди това да ви изпея подробностите относно вашите последни дела?

Беше оставил каната настрани и бършеше замаян устни с опакото на ръката си. Усмивката му напомняше на заловена змия: опасна до последния си дъх.

— Не ми е потрябвало да разправяте каквото и да било — Алатристе сви рамене. — Всичко е ясно: капанът при манастира, Луис де Алкесар, Инквизицията… Всичко.

— Хиляди дяволи. Тогава значи сте дошли само да ме довършите.

— Точно така.

Малатеста прецени положението си. Не му се стори обещаващо.

— Това, че нямам нищо ново да ви разкажа — заключи той, — скъсява живота ми, така излиза, нали?

— Горе-долу — сега капитанът беше извил устни в студена, опасна усмивка. — Макар че ще ви отдам заслуженото и ще призная, че не сте от бъбривите.

Малатеста въздъхна леко, като се размърда болезнено, опипвайки превръзките си.